— Майка ми?
— Опасявам се, че да, заедно със сестра ви.
Деймиън рязко прокара пръсти през черната си като абанос коса.
— Мили Боже, та те не са идвали от години!
— Така е, сър.
— Казаха ли ти защо са тук?
Икономът хвърли поглед към Алекса и леко се изчерви.
— Изглежда, са разбрали за женитбата ви още преди да е станала. Разправят, че цял Лондон само за това говорел.
— Не се и съмнявам — въздъхна Деймиън. — Предполагам, че са дошли да се насладят на изящното ми отмъщение.
— Напротив — отсече Монтагю и още повече се изчерви. — Мисля, че трябва да поговорим насаме.
— Говори човече. Дамата е моя съпруга. Рано или късно ще трябва да се сблъска с моето „мило семейство“.
Икономът се изкашля.
— Изглежда, че са възмутени от избора ви, господарю. Смятат, че сте предали паметта на брат си.
Деймиън придоби строго изражение, а Алекса усети, че краката й се подкосиха. Знаеше, че всичко бе станало твърде бързо. Щастието нямаше да е толкова лесно.
— Къде са те?
— Пият чай в салона за гости. Сервирах им там с надеждата, че няма да узнаят за пристигането ви, докато не успея да говоря с вас.
— Благодаря ти, Монти. — После графът се обърна към Алекса: — Съжалявам за това. Никога не ми е минавало през ума, че могат да дойдат.
— Не се притеснявай. Рано или късно ще трябва да се срещна с тях.
Усмивката му изразяваше съжаление, но онзи блясък на копнеж бе все още там.
— Според моите планове това трябваше да стане доста по-късно.
Той хвана здраво ръката й.
— Монти ще ти покаже горните стаи, докато аз се справя с вълчиците в леговището им.
— По-добре да дойда с теб.
— Пътуването бе твърде дълго. Сега си почини, а после ще вечеряме заедно. Щом Ракел е с нас, няма да скучаем.
Ракел Мелфорд, лейди Таунсенд — майката на Деймиън и Мелиса, както и на покойния млад лорд Питър.
Алекса потрепери. Тези жени не криеха омразата си към нея. След смъртта на Питър месеци наред в писмата си тя ги бе молила за прошка, но господин Тайлър, възпитателят на Питър, й ги бе върнал всичките. Дамите бяха отказали дори да ги прочетат. Според думите му той страшно съжалявал, но не можел нищо да направи.
Ето че сега бяха тук и тя трябва да се срещне с тях. О, Боже! Какво щеше да им каже? Какво щяха те да й кажат?
— Е, и това ако не е свенливата невеста!
Алекса подскочи от уплаха при вида на свекърва си и за момент й се стори, че тя бе прочела мислите й.
— Лейди Таунсенд… — едва промълви тя, а Деймиън се закова на място. Той бързо се окопити и се насили да се усмихне.
— О, майко. Тъкмо щях да дойда при вас. Надявам се, че чаят ви е харесал.
Тя бе елегантна жена със стегната фигура. Русата й някога коса сега бе като посипана със сняг. Все още бе доста хубава, с фина кожа и нежни черти. С Деймиън нямаха нищо общо, освен ярките сини очи.
— Никога нищо не ми е харесвало в тоя проклет замък, можеш да си сигурен в това. Тук всичко тъне в прах и мухъл, както преди 30 години, когато дойдох тук с баща ти.
— Като го мразиш толкова много, защо си дошла?
— Дойдох, за да се уверя с очите си дали е вярно онова, което се говори — изсъска тя през свитите си от злоба устни и обърна смразяващия си поглед към Алекса. — Ако тя не е поредната ти уличница, значи всичко е истина.
Алекса изтръпна, като чу тези жестоки думи. Лицето на Деймиън трепна от ярост, но той запази самообладание.
— Изненадан съм, че не намираш това за успешен удар. Една богата наследница взема твоя блуден син. Мислех, че от тази справедливост няма по-голяма за теб.
— Тя разсипа брат ти. Никакви пари не могат да изкупят вината ти, че си я взел за жена — отсече майка му и се усмихна ехидно. — Все пак успокояващо е, че не си се променил.
— Нито пък ти, мила майко.
Алекса наблюдаваше словесната престрелка между майката и сина и недоумяваше как е възможно една майка да е толкова студена към собственото си дете.
Деймиън я погледна и със смекчен тон каза:
— Защо не се качиш горе? Почини си, както ти предложих преди малко.
Алекса кимна и тръгна към стълбите, но шумоленето от приближаваща се рокля я накара да спре. Тя се извърна и видя Мелиса Мелфорд, която решително нахлу в стаята.
— Ако и тя ще бъде на вечеря, можеш да си сигурен, че аз няма да дойда.
Облечена в бледосиня копринена рокля, сестра му бе по-ниско и по-закръглено подобие на майка си, а очите й бяха по-светли.
— Ах! Милата ми сестричка — рече Деймиън с подигравка и се поклони със замах. — Любезна, както винаги. Толкова се радвам да те видя.
— Как можа, Лий? Дори и ти не си толкова жесток.
Алекса се отпусна на неговата ръка и при все че лицето му остана безизразно, усети потрепването на мускулите му.