— Всичко е наред — успокои го тя. — Всъщност не й се сърдя.
— Не е там работата — сряза я той и втренчи сините си очи в Мелиса. — Знам, че ти е трудно да го приемеш, Мели.
— Не ме наричай така.
За момент й се стори, че Деймиън щеше да се усмихне.
— Извинявай! Права си. Това е грозно име и вече не ти отива. Виждам, че доста си пораснала.
Мелиса се изчерви, вероятно от удоволствие. Може би неодобрението, което демонстрираше, бе само една преструвка.
— Отначало, — продължи той — преди да разбера истината, и аз се чувствах като вас. Знам, че обичахте Питър не по-малко от мен. Но той бе млад и наивен, както и Алекса по онова време. Сега Питър го няма, а тя е моя съпруга. Ще трябва да приемете този факт. Докато сте в моя дом, моля ви да се отнасяте към нея с уважение!
— Ще се отнасям към нея с омразата, която си е заслужила — троснато рече Мелиса. — Брат ни умря заради нея. За Бога, Лий, как можа да се ожениш за нея?
Очите й се наляха със сълзи. Тя потисна риданието си, обърна се и избяга по коридора.
— Мелиса, чакай! — извика след нея Алекса.
— Остави я — прошепна Деймиън. — Най-добре се качи горе. През това време ще поговоря с нея, ще се опитам да й обясня. Дано ме разбере.
Алекса кимна. Огромна буца бе заседнала на гърлото й, а ръцете й трепереха. По време на драматичния разговор лейди Таунсенд бе запазила злобното си изражение. След като Мелиса се разплака, в очите на майка й блесна тайно задоволство.
— Сестра ти никога няма да разбере предателството ти, — рече тя студено — но аз мисля, че започвам да разбирам — крайчецът на устата й се изви в ехидна усмивка, както понякога правеше и Деймиън. — Явно си хлътнал по малката уличница, също като Питър. Виждам мерака ти всеки път, когато я погледнеш.
Алекса сви ръка в юмрук и заби нокти в дланта си.
— Поводът за брака ми изобщо не те засяга — отвърна Деймиън и я погледна строго.
— Нима? Как според теб би се почувствал брат ти, ако знаеше, че се гърчиш между краката на тази, заради която той умря. Сигурно ти е минавало през ум, а? Знам, че си закоравял и безчувствен, но знам също, че обичаше Питър. Ти го предаде и аз никога няма да ти простя това.
Лейди Таунсенд се обърна и гордо напусна стаята, като ги остави да се взират един в друг. Алекса леко го докосна.
— Съжалявам, Деймиън, ужасно съжалявам. Само ако можех да поправя случилото се!
Нито майка му, нито сестра му щяха някога да й простят. Сега нямаше да простят и на него. Но какво бе очаквала тя? Може би, че миналото щеше да бъде забравено ей така? Или че щяха да я приемат с отворени обятия?
Ами Деймиън? След всичките обещания, че ще се постарае бракът им да потръгне, сега лицето му бе навъсено. В думите на лейди Таунсенд имаше една истина, която не можеха да пренебрегнат. Той наистина я желаеше и никога не го бе отричал. Сега красивото му лице бе помрачено от сянката на вина и болка.
— Върви — подкани я тихо той, като продължаваше да се взира натам, където бе изчезнала майка му.
Алекса кимна и с усилие преглътна. След разговора тази сутрин тя бе обнадеждена за бъдещето си. Сега, след жестоките думи на майка му, всички нейни мечти изглеждаха далечни и илюзорни. Вечерта напредваше и поглъщаше всичко като зейнала пропаст. Тя си помисли, че този образ може би предвещаваше бъдещето й.
Деймиън седна на единия край на масата в трапезарията, Алекса — от дясната му страна, сестра му — отляво, а майка му — на отсрещния край. Огромен висящ свещник от ковано желязо осветяваше стаята. Поставката на всяка свещ бе с формата на птица. Дългата дъбова маса беше масивна и богато украсена с гравюри.
Чиниите от бял порцелан с позлатени ръбове бяха най-малко на сто години.
Графът се взираше в чашата си с вино и изучаваше гъстата червена течност. Вдигна я и отпи една успокоителна глътка — прекрасно червено вино. То му бе подарък от един негов клиент за добре свършена работа. Той се запита как ли би реагирала жена му, ако научеше.
Деймиън обърна поглед към нея. Въпреки че беше бледа, Алекса изглеждаше чудесно в роклята си от червеникавокафява коприна, която беше в тон с косата й. Той копнееше да прокара пръсти през нея, да я види разпусната и блестяща, както в онази нощ в „Раковината“.
Той с мъка потисна спомена за голото й тяло, за нежната й плът и устните й с дъх на вино. При тази мисъл сърцето го заболя, гърдите му се свиха и нещо заседна на гърлото му — бе тръгнал да отмъщава за смъртта на брат си, а вместо това го бе предал. За Бога, какво трябваше да направи?
— Мълчанието става досадно, Лий — наруши тишината майка му. — Нямаш ли какво да кажеш? Днес следобед имаше голямо желание да говориш.