Той вдигна вежди и с мъка сдържа гласа си.
— Надявах се, че ще вечеряме в нормална атмосфера. Мълчанието ми се стори най-подходящо за случая.
— Така ли? Аз пък помислих, че съвестта ти внезапно се е събудила.
Той се усмихна кисело.
— Откога имам такава мила майко?
— Тя е права — намеси се Мелиса, която държеше сребърната вилица като оръжие. — Обичта ти към Питър трябваше да е достатъчно силна, за да мразиш Алекса Гарик. Вместо това ти се жениш за нея и я правиш графиня.
Деймиън погледна пребледнялата като платно своя съпруга. Преди се бе молил и се бе надявал да види този отчаян поглед. Сега обаче той прониза сърцето му и събуди в него желание да удари всеки, който се осмелеше да я обиди.
— Ако искаш вярвай, но Алекса не е виновна за нищо, освен може би, че е била наивна девойка. Ти, сестричке, можеш да допуснеш същите грешки. Моля се, ако го сториш, да не бъдеш съдена така жестоко, както сега се отнасяш към нея.
— Как смееш да я защитаваш! — възкликна ядосано майка му и с рязко движение избута стола си и стана. — Тогава ти бе на едно от твоите пътешествия, Бог знае къде. Ти не си видял как тя флиртуваше с Питър, как безобразно го примамваше и се опитваше да го съблазни. Тя се държеше като най-долна уличница, докато брат ти не се влюби в нея. Когато той й направи предложение, тя го отблъсна, сякаш бе някаква измет.
— Не е вярно! — извика Алекса и стана на крака. — Мелиса знае… Питър бе един от най-добрите ми приятели. Аз… аз просто не бях влюбена в него.
— Но сега си влюбена в брат му.
— Не! Искам да кажа… Деймиън и аз едва се познаваме. Той… ние… — тя вдигна глава — бяхме принудени от обстоятелствата. Той обича брат си и никога не би го предал. Ожени се за мен заради парите ми и защото нямаше друг избор.
Това не беше вярно. Той я бе пожелал и все още я искаше, също както и брат му.
— Оставете я на мира — рече той. — И двете. Ако сте приключили с яденето, предлагам да сложим край на тази така наречена вечеря и да се оттеглим. Денят бе дълъг за всички ни.
Като не чу други възражения, той отмести стола на сестра си и тя се присъедини към другите две дами, които вече се бяха изправили. Те тръгнаха подир него и когато излязоха, Деймиън хвана Алекса за ръката и я дръпна настрани.
— Съжалявам за сцената. Надявам се, че с времето ще го проумеят. Искам да ти благодаря, че ме защити. Отдавна никой не го бе правил.
Очите й се спряха върху неговите.
— Може би ти просто не позволяваш на никого да те защитава.
Настъпи безкрайна тишина.
— Може би — отрони той и безмълвен я поведе нагоре по стълбите.
Единствената мисъл в главата му бе, че тя щеше да спи в съседната стая — покоите на графиня Фелън, неговата съпруга. Алекса му принадлежеше и въпреки че всеки път, когато я погледнеше, тялото му се стягаше, все още не можеше да я има. Той бе обещал да й даде време.
Сега пред тях се яви ново препятствие. Образът на брат му бушуваше като огън между тях и го обвиняваше както някога. За пръв път от години майка му имаше право. Как можеше да легне с Алекса, след като Питър я бе обичал? Как можеше да вземе онова, за което брат му бе умрял?
Мисълта го измъчваше, но когато стигнаха до стаята й, той се наведе, обгърна с ръце кръста й и я придърпа към тялото си. После я целуна, като плъзна езика си по устните й, докато те леко потрепваха. Тя се отпусна и отвори уста, пареща страст изпълни слабините му. Деймиън искаше да зарови глава в косата й, да я обладае, да потъне в нея, но вместо това се отдръпна назад.
— Трябва да си лягаш — рече той грубо, докато мускулите му продължаваха да се стягат.
Алекса се изчерви.
— Лека нощ — едва доловимо прошепна тя.
Влезе в стаята си и затвори вратата след себе си. Той чу стъпките й, долови гласа й, когато заговори на прислужницата си Сара, и разбра, че се съблича. Невероятно усилие му бе необходимо да потисна поредната вълна от желание. Изруга се наум и влезе в съседната стая.
Деймиън цяла нощ се мята в леглото. Присънваше му се младото лице на Питър и бледите му очи, в които се четеше упрек. „Тя е моя“ — сякаш искаше да му каже той.
Трябваше да бъде. Тогава щеше да бъде много по-добре за всички.
Имаше и още нещо. Години наред той делеше легло със смъртта, а не с красива жена, която на всичко отгоре бе вече негова съпруга. Работата бе смисълът на живота му. Тя му вдъхваше сили и упование както нищо друго. Сега беше женен, но опасността оставаше. Можеше да се появи всеки момент и със сигурност той щеше да получи нови задачи.
За сетен път си помисли, че не трябваше да се жени. Отговорът му обаче винаги бе един и същ: желаеше я повече от всякоя друга жена. Копнееше за нея и бе сигурен, че рано или късно, независимо от угризенията и вътрешната му борба, щеше да я има. Само не знаеше как щеше да живее след това.