Глава осма
Следващите дни бяха истински кошмар за Алекса. Накъдето и да се обърнеше, виждаше все едни и същи погледи, изпълнени с омраза и ненавист. Тя посрещаше мълчаливо и с високо вдигната глава заплахите на двете жени, но вътре в себе си усещаше, че всеки момент ще рухне.
Дори и Деймиън не можеше да й помогне, защото рядко си беше у дома. След първата вечер той се вглъби в мислите си и странеше от всички. Сутрин излизаше в ранни зори, за да огледа далечните ниви и да се погрижи за благосъстоянието на няколкото арендатори в неговите земи. Алекса бе силно изненадана от поведението му. Нощем работеше в кабинета си или излизаше да се разхожда по скалите над брега.
Там някъде той държеше една малка лодка и следобед тя виждаше белеещото й се платно в далечината, където пореше пенливите вълни.
Тя разбираше, че той я избягва, но се питаше докога. Блуждаещите му очи, които често я подминаваха, от време на време пламваха от желание, но нямаше нито докосвания, нито целувки. Те дори за миг не оставаха сами.
Алекса въздъхна. Злъчните думи на майка му бяха изпълнили своя пъклен план. Деймиън се чувстваше виновен, че я желаеше. Обещанията, които й бе дал, никога нямаше да се осъществят. Поне докато майка му и сестра му бяха в замъка. А може би и след това.
След разговора им в двора на странноприемницата тя бе осъзнала и преживяла отново случилото се с Питър. Въпреки че съвестта все още я гризеше, Деймиън бе прав. Тя никога не бе желала да нарани брат му, просто бе млада, импулсивна, неразумна. След инцидента, който тежко преживя, тя се бе променила.
Вече не беше същата егоистка и никога повече нямаше да бъде. Тя чувстваше, че сега беше най-подходящото време да започне нещо ново, а и така нямаше да мисли постоянно за Мелиса и за майка й.
— Монтагю, — обърна се тя към иконома — мисля, че е време да се запозная с новия си дом.
Той се усмихна и старото му повехнало лице грейна от удоволствие.
— Имате право, милейди.
— Може би ще започнем от кухнята.
Икономът кимна.
— Мосю Бутлер е главният готвач. Той ще ви представи на останалите.
През следващите няколко дни Монтагю й помогна да се почувства като у дома. Тя се запозна с всички слуги, с техните задължения и отговорности и с нуждите на домакинството.
— Госпожо Бекет, — рече тя на икономката, една превзета женица, която хвърляше любовни погледи към Монтагю — цялото източно крило изглежда запуснато. Бих искала да се погрижите за това.
— Господарят нареди — оправда се тя. — Той нямаше избор — нямаше достатъчно пари. Извинете, милейди, но това е самата истина.
— Добре, госпожо Бекет. Наистина предпочитам да знам истината и съм ви благодарна за това. Отсега нататък обаче графът ще разполага с достатъчно средства, за да поддържа и това крило. Роднините ми ще идват тук по различни поводи и бих искала да се чувстват удобно.
Икономката смекчи суровото си изражение и се усмихна.
— Лично ще се погрижа за това, милейди.
С всеки изминат ден тя се изненадваше от лекотата, с която прислугата я приемаше. Очевидно лейди Таунсенд не им беше много приятна. Старата госпожа явно не харесваше онези, които всъщност заслужаваха похвала. Това доста улесни задачата й и я окуражи.
— Ще говоря с Деймиън да поправим някои неща — сподели тя с Монтагю един следобед и иначе сериозният иконом засия от радост.
— Сигурен съм, че господарят ще е повече от доволен. Графът винаги е обичал замъка.
— Да… — Алекса не довърши. В мислите й се мерна красивото му матово лице, в очакване да го види отново. Той й бе казал, че ще бъдат заедно тази вечер. Още веднъж щяха да вечерят с майка му и сестра му.
Не й оставаше нищо друго, освен да приеме поканата му.
— Коя ще си сложиш, мило? — попита я Сара, която държеше в ръце една алена рокля с позлатени ръбове и друга кремава, украсена с черни кантове.
— Мили Боже, не и това скандално червено. И без това вече ме смятат за уличница.
Сара се засмя и едрите й гърди се разтресоха.
— Уличница, а? А пък ти си недокосната девица!
Алекса се изчерви.
— Нека си мислят каквото си щат. Няма к’во да се срамуваш. Дори и господарят го разбира вече.
Алекса се усмихна неволно.
— Ти го харесваш, нали?
Сара вдигна кремавата рокля и я прегледа за гънки.
— Понякога е направо чаровен. Да. Ама трябва да ти кажа, мило, че той не е от тия, дето си дават сърцата. Или поне не отведнъж.