За нейна голяма изненада той, изглежда, отдавна беше пристигнал, ако съдеше по купчината пари на зелената маса пред него, когато тя го откри в индийския салон.
Алекса крадешком погледна графа и се приближи до дребния плешив мъж, който седеше срещу него.
— Добър вечер, лорд Кевъндиш. Надявам се, че се забавлявате.
— Скъпа госпожице Гарик, колко се радвам да ви видя! — отвърна той.
В този миг лорд Фелън стана с елегантно движение, за разлика от тромавия и дебеличък барон, който също се надигна и й целуна ръка.
— Отдавна не сме се виждали. Доколкото си спомням, от миналия месец, когато играхме у лорд Шефилд. Надявам се, че ви върви тази вечер.
— За съжаление не, поне засега. Имам дяволски лош късмет, но почти винаги е така, когато играя с графа — рече той и се обърна към тъмнокосия мъж. — Със сигурност познавате лорд Фелън.
— Аз…
— Мисля, че не съм имал удоволствието — намеси се Деймиън и елегантно пое ръката й.
Кевъндиш се усмихна.
— Тя е царица на вист. Последния път направо ме разори.
— Така ли? — попита графът и повдигна вежди. — Тогава защо не се присъедините към нас, госпожице Гарик?
— Имам по-добра идея, — рече баронът. — Тази вечер загубих достатъчно, а освен това умирам от глад. Госпожица Гарик може да седне на моето място — той се обърна към нея и й се усмихна мило. — Немският вист, мила моя, е игра за двама, така че изобщо няма да ви трябвам.
След като Кевъндиш се отправи към вратата, Деймиън й помогна да се настани, седна срещу нея и взе тестето. Шумоленето на картите заглушаваше лудешкото биене на сърцето й. Докато ги разбъркваше и раздаваше, тя наблюдаваше изящните му силни и уверени ръце. Спомни си колко топли бяха те, когато обхвана лицето й, за да я целуне онази вечер. При мисълта за това бузите й се зачервиха и гърлото й пресъхна.
— Чух, че обичате да играете.
— Да… Доставя ми удоволствие.
— Помислих си, че така ще можем да си поговорим.
Очите й се плъзнаха по лицето му и се спряха на един малък белег под лявото му ухо.
— Ами лорд Кевъндиш?
— Неизплатени дългове. Казах му, че искам да ви видя.
Алекса не каза нищо. Картите бяха раздадени и тя се опита да се съсредоточи върху играта. При други обстоятелства нямаше да й е трудно. Тя обичаше да залага. В „Марден“ бе играла часове наред с Рейни и Джо, а откакто се бе върнала в Лондон — още по-често. Тя обичаше риска и влудяващата тръпка от победата. Всички нейни познати играеха, но само с джобните си пари. Много малко жени залагаха по-големи суми. Алекса играеше с тях и залозите й бяха твърде големи, но обикновено печелеше.
Напоследък прекарваше дълги часове край зелената маса или играеше на други хазартни игри и лотарии.
Понякога печелеше, друг път не, а от време на време губеше повече, отколкото бе допустимо. Веднъж Рейни я скастри и й разказа за дукесата на Девъншир, чиято луда страст по хазарта я бе разорила. Въпреки това Алекса продължаваше да играе, а Рейни явно не се притесняваше особено от това. Тя му бе обещала да бъде по-умерена, но в крайна сметка не беше вече дете. Тя разполагаше със свои пари и не се нуждаеше от разрешението на брат си, за да играе.
— Вие раздавате, госпожице Гарик — рече графът и гласът му я изтръгна от мислите й. Той изглеждаше прекрасно в безупречния си гълъбовосив фрак, жилетка в цвят бордо и тъмносиви панталони. Тъмните цветове, които предпочиташе, допълваха неговия чар.
Времето минаваше, а те продължаваха да играят. Алекса погледна тестето и прехапа устни — цяла вечер губеше.
— Защо не спрем за малко? Изглежда, късметът ме забрави.
— Но как?! — отвърна графът. — Ами последните няколко раздавания? Определено късметът ви се възвръща.
Тя наистина бе спечелила последните няколко игри. Той не откъсваше поглед от нея и сърцето й се преобърна.
— Разбира се, ако се страхувате от риска, можем…
Алекса вдигна глава. Ужасно бъркаше, ако я смяташе за страхлива.
— Картите, господине. Играта едва започва.
Деймиън се усмихна и тя отново си помисли колко красив бе той. Чертите му бяха правилни и строги. Той бе истински мъж, а не хлапак — цялото му същество излъчваше това усещане.