— По дяволите, Алекса. Няма да ти позволя да рискуваш.
— Как можем да се върнем? — попита тя, сякаш не го бе чула.
— Не трябва да се връщаме.
— Защо не?
Деймиън въздъхна с досада.
— Защото генералът вече ги е преместил и…
— И какво? Хайде, продължавай! Моля те, поне веднъж бъди искрен!
— И защото има по-лесен начин да се сдобием с тях.
— Как?
Погледът му се плъзна над реката. Една малка лодка пореше водата и оставяше след себе си вълни от лунна светлина.
— Мога да ги взема от човека, който ги е начертал.
— Откъде знаеш кой е той?
— В единия ъгъл имаше знак.
— Да, спомням си. Кръгче с два триъгълника, като платна.
— Знам чий е този знак.
— Чий?
— На един човек на име Салие. Той проектира кораби. Най-вероятно пази един екземпляр от чертежите при себе си.
— Обзалагам се, че оттам ще разберем кога ще бъдат завършени корабите. Мислиш ли, че ще пише къде ги правят? В кои корабостроителници?
— Сигурно.
— Тогава трябва да ги вземем. Трябва да попречим тези кораби да бъдат пуснати във вода. Ако вече са построени достатъчно от тях, Наполеон може да прекоси Ламанша, когато си поиска. Повече няма да се нуждае от попътен вятър. Може да използва прикритието на мъглата и да слезе, където си пожелае, и няма да можем да го спрем.
Деймиън я погледна строго.
— Знам.
Напред по пътеката имаше някакви хора. Той се обърна и я поведе обратно към каретата. И двамата мълчаха. Когато конете се появиха пред тях, Алекса спря и се обърна.
— Наистина ли мислеше онова, което ми каза? — попита тя тихо, с очи, впити в неговите. — Преди… когато бяхме в каретата?
— Наистина. За човек като мен не е лесно да изрече подобни думи. Обичам те, Алекса. И то от доста време.
Искаше да му каже, че и тя го обича, но продължаваше да го вижда в кабинета на генерала — студен, жесток и побеснял. Бузата й още я болеше от плесницата. Очите й още пареха от сълзите и думите й бяха заседнали в гърлото й. Деймиън се наведе и я целуна.
Върнаха се мълчаливо до каретата и той й помогна да се качи.
— Ще се радвам да се приберем у дома — рече тя, все още неуверена в чувствата си.
— Да… — съгласи се той с тревожен израз на лице то.
Тя все още не можеше да разгадае мислите му. Затова продължаваше да се моли, че когато казваше „у дома“, мислеше за Англия.
Глава деветнадесета
„Само ако можеше да надникнеш в сърцето ми.“ Думите продължаваха да кънтят в ушите й, а изтерзаното му лице постоянно се мяркаше пред очите й. Алекса бе благодарна, че тази вечер Деймиън не дойде при нея. Толкова много неща се бяха случили. Струваше й се, че бе потънала сред шеметен водовъртеж от чувства, страхове и съмнения.
Деймиън явно бе разбрал състоянието й, защото я остави да спи до късно на следващия ден. Когато най-сетне се облече и слезе долу, тя не го намери.
— Той е под навеса за каретите — осведоми я Клод-Луи — и помага на сина ми да нахрани папагала си.
Елегантният светлокос слуга на Деймиън стоеше до един прозорец, с поглед към градината. Деймиън й бе казал, че преди революцията семейство Арно били аристократи. Вродената изтънченост и интелигентност у Клод-Луи говореха, че във вените му течеше благородническа кръв.
— Съпругът ми е много близък със сина ви, нали?
— Това изненадва ли ви?
— Донякъде.
— Вашият съпруг е корав човек, но само външно. Изглежда, самият той не го разбира.
— Много бързо е пораснал. Мисля, че това е причината. Хората винаги очакват нещо повече от това, което е.
— Или той наистина е нещо повече, отколкото се мисли.
Тя се замисли над думите му и се отправи към задната част на къщата. Съпругът й имаше толкова много и различни лица, които едновременно я привличаха и плашеха.
Алекса излезе през френските прозорци, водещи към градината, и тръгна по пътеката към навеса. Вътре беше студено и се носеше миризма на старо дърво, боя и грес. Високо над главата й два гълъба се ухажваха, пърхаха с криле и гукаха.
Тя тръгна към една малка стая, от която долитаха гласове. В същия миг малкият Жан-Пол се втурна към нея.
— Добър ден, мадам Фелън — поздрави момчето, грейнало от щастие. — Надявахме се, че ще дойдете.
— Нима? — Алекса премести погледа си от дребното тъмнокосо дете към стройния си, красив съпруг.
— Да, — потвърди Деймиън — надявахме се, че ще дойдеш при нас.
Дълбоките му непроницаеми сини очи сякаш проникваха в мислите й.
— Преди се чудех дали харесваш децата — каза тя нежно. — Очевидно е така.
— Не харесвам децата, или поне не всички. Жан-Пол е… нещо друго.