Алекса се усмихна. Тя също не харесваше децата като цяло, но Жан-Пол й допадаше. Освен това искаше да има свое собствено дете. Детето на Деймиън.
— Да, той наистина е по-различен — каза тя и се наведе към хлапето. — Деймиън е голям късметлия, че има приятел като теб.
— А, не, мадам. Аз съм късметлията. Ако не беше мосю Деймиън, изобщо нямаше да ме има.
Тя погледна въпросително мъжа си, но той само сви рамене.
— Срещнахме се в деня на злополуката. Ако бях по-бърз, Жан-Пол нямаше да пострада така.
Алекса отново погледна момчето и се почувства неловко. Често се чудеше какво бе сполетяло детето, но никога не й бе минавало през ум, че Деймиън имаше нещо общо с това.
— Вярно ли е, Жан-Пол? Деймиън е бил там, когато си пострадал, така ли?
Той кимна утвърдително.
— В тоя ден войниците маршируваха по улиците. Бяха безброй. Изглеждаха величествени в пъстрите си униформи, с всичките си блестящи медали. Върволицата от коне и каруци бе толкова дълга, че не й се виждаше краят. Ние с мама гледахме отстрани, когато покрай нас мина едно оръдие. Единият от конете се уплаши. Спомням си, че мама изпищя, а после мосю Деймиън се затича към мен… друго не помня… само, че кракът ме болеше и плачех.
— Жан-Пол е бил ударен от каруца, така ли? — попита тя Деймиън и дъхът й спря при мисълта за случилото се.
Съпругът й поклати отрицателно глава.
— Това бе артилерийски впряг. Някой гръмна с пистолет и животните подскочиха. Когато завиха зад улицата, каруцата се преобърна и едното оръдие се плъзна от леглото си заедно с няколко гюлета. Успях да спася Жан-Пол от връхлитащото оръдие, но едно от гюлетата смаза крачето му.
— О, Жан-Пол, сигурно е било ужасно!
Той сви рамене по начин, който й напомни за Деймиън.
— Известно време ме боля, но сега почти съм го забравил.
— Така срещнах Клод-Луи — подхвърли Деймиън. — Той ми благодари, задето спасих сина му, и постепенно се сприятелихме. В крайна сметка двамата с Мари-Клер дойдоха да работят в дома ми.
— Мосю Деймиън ми спаси живота — заключи сериозно момчето.
— Значи имаме нещо общо, — каза Алекса и се усмихна — защото веднъж спаси и моя живот.
Деймиън се втренчи в нея с преливащи от благодарност очи.
— Да, но аз бях този, който го постави в опасност. Хайде, дай на Шарлеман още една шепа зрънца и да отидем да ядем сладолед в парка. Обзалагам се, че мадам Фелън го иска също толкова много, колкото и ти.
Погледът му излъчваше топлина и тя усети как в нея нещо се разгоря.
— Да, мосю, — отвърна тя — много бих искала.
Имаше само един нерешен въпрос. Жул Сен Оуен.
Каквото и да се случеше между нея и Деймиън, Алекса бе готова да рискува. Но тя се чувстваше задължена на Жул и нямаше да направи нищо, с което да го постави в опасност.
Затова, когато Жан-Пол влетя в стаята й, стиснал в юмручето си една малка бележка, смачкана и влажна от изпотената му длан, тя бързо я прочете.
— Откъде взе това? — попита тя.
— Даде ми го един рус мъж отвън, пред къщата. Той каза, че трябва да го дам само на вас.
Тя се усмихна, но сърцето й биеше все по-силно.
— Правилно си постъпил, Жан-Пол. Благодаря ти. — Алекса приглади една немирна къдрица на челото му. — Бягай да играеш и кажи на майка ти, че й благодаря за чая, който ми изпрати.
Обзе я безпокойство. Толкова много неща й се струпаха на главата, толкова много въпроси оставаха без отговор.
— Кажи й, че точно това исках.
Жан-Пол кимна и затътри изкривеното си краче надолу по коридора. Тя го проследи и сърцето й се сви от жалост. Въпреки всичко той беше силно дете, умно и схватливо. Тя знаеше, че Жан-Пол щеше да се справи с живота.
Алекса седна и прочете отново писмото.
Съпругът ви има среща с генерал Моро утре, за да обсъдят новата му задача.
Значи Сен Оуен също имаше свои информатори в правителството. Мили Боже, в какъв свят живееха!
Ще ви чакам утре в 2,30 в „Кафе дьо Валоа“ на „Пале Роял“.
Както обикновено Деймиън изобщо не спомена за предстоящата си среща. Очакваше от нея да му вярва, но кога щеше да се научи той самият да й вярва?
Следобед на другия ден той се приготви да излезе, точно както й бе писал Жул. Застанала в големия салон, тя го видя как се насочи към вратата, облечен в униформата си с медни копчета.
— Излизаш ли? — попита вяло Алекса, но неговото недоверие я измъчваше.
— Имам среща с генерал Моро.
— Защо не ми каза?
— Защото не е важно — изражението му леко се изкриви и той я погледна предупредително. — А дори и да беше, това не те засяга.
Изведнъж Алекса се досети, че някой можеше да ги наблюдава. Тя необмислено го бе принудила да се държи така резервирано.