— Другата седмица по същото време ще очаквам вас или парите — пръстите му погалиха чувствено дланта й. Сякаш огън пламна в нея и тръпки полазиха тялото й.
— Това сте го замислили предварително, нали?
— Да.
— Толкова ли силно ме желаете?
— Много повече — умоляващите му неустоими очи сякаш проникваха в нея.
— Благодаря ви за приятната вечер. Лека нощ, лорд Фелън — рече тя и едва се усмихна. Събра полите на роклята си и излезе от стаята.
Докато я наблюдаваше как си тръгва, Деймиън изпитваше странна смесица от чувства. Гордееше се, че бе постигнал следващата цел от плана си. Не знаеше какъв щеше да бъде нейният избор, но предчувстваше удоволствието, ако той съвпаднеше с неговото желание. След една такава вечер, прекарана с нея, кръвта му направо бушуваше. Звънкият й, леко дрезгав смях го влудяваше. Той бе решил да я притежава така или иначе, да я види съсипана и с това да постигне възмездие за смъртта на Питър.
Тя си го заслужаваше, дори много повече.
Едно кътче от съзнанието му продължаваше да упорства и да не приема неговите планове. Същото онова кътче, което постоянно му напомняше какъв безскрупулен мръсник бе всъщност. Това бе онази нищожна, почтена частица от него, която непрекъснато го тормозеше, правеше го нерешителен и го изпълваше със съмнение. Именно това късче съвест му показваше, че Алекса далеч не бе толкова хитра, колкото очакваше. И далеч по-очарователна. Сам не искаше да признае, че откакто я наблюдаваше, тя не бе подвела нито един мъж и изобщо не бе онази егоистична, разглезена млада наследница, която бе очаквал да срещне.
Деймиън се отправи към входа, без да обръща внимание на редиците от мраморни бюстове, нито пък на огромния стъклен купол над главата му. Щом стъпи навън, той си пое дълбоко въздух. Подмина един лакей в златна ливрея и слезе по широките каменни стъпала, потънал в мисли за Алекса Гарик и последиците от тази вечер. Със сигурност щяха да плъзнат слухове за тях двамата, но все пак те дори за миг не бяха останали насаме. Освен това и най-благоприличните гости на приема бяха опитали късмета си с картите. Най-вероятно Алекса щеше да получи за провинението си да бъде в неговата компания един-два укорителни погледа и някоя и друга по-остра дума от брат си. Истинският проблем беше какво щеше да направи тя?
Деймиън продължи по алеята до улицата, където един слуга извика черния му файтон. По целия път до хотела той се чудеше дали планът му ще успее. Дали Алекса ще помоли виконта за пари, или сама ще уреди нещата? Той се надяваше на второто.
Алекса обичаше да играе хазарт и картите тази вечер отново го доказаха. Той я бе примамил и надхитрил, като през цялото време се стараеше да я очарова. Дали щеше да приеме предизвикателството, както се надяваше? До средата на седмицата щеше да знае дали все още е в играта.
Деймиън видя Алекса още два пъти тази седмица. Първия път на малко парти у полковник сър Уилям Томас, а втория — на едно соаре у известната мадам Тримейн. Там той остана за малко, като отдалеч наблюдаваше жертвата си и без думи й казваше колко силно я желае. Той бе получил чека, но нейното поведение продължаваше да го изненадва.
По време на кратките си престои у дома Деймиън бе прочел писмата от майка си и от сестра си Мелиса. Те му бяха съобщили за самоубийството на Питър. Именно от тях той знаеше, че несподелената любов към Алекса Гарик го бе тласнала към смъртта. Тази жена бе измамила Питър, че го обича, и се бе позабавлявала с него. Когато той поискал ръката й, тя му се изсмяла в лицето. В деня на трагедията било намерено писмо на масата му, в което брат му се бе определил като „по-малък син, без пукната пара“. Без титла и с много по-малко пари от нея, младият Питър изобщо не можел да бъде сериозен кандидат за Алекса. Тя просто го бе изиграла.
Въпреки че Деймиън рядко виждаше майка си и не бе много близък с нея, той не се съмняваше в достоверността на писмата. До смъртта на Питър сестра му била най-добрата приятелка на Алекса. След това обаче Мелиса прекратила дружбата им, а Алекса се оттеглила в едно от големите имения на брат си. Там тя успяла да избегне евентуалния скандал заради безсърдечното си поведение.
Сега обаче нямаше как да го избегне.
Преди два месеца Деймиън бе приключил работата си на континента и се бе завърнал в Англия. Беше се заклел, че жената, отговорна за смъртта на Питър, ще си получи заслуженото. На майка си и на сестра си писа, че смята да остане в Лондон, с което искаше да ги държи настрана. Той бе решен да съсипе репутацията на любимката на обществото и ако този план не успееше, щеше да измисли друг.