— Изпрати ме до каретата, — подкани я той — имам да ти кажа нещо важно.
Той взе острата си шапка с пера, пъхна я под мишница и отвори масивната врата.
— Както желаеш — съгласи се тя.
Отвън пред къщата Деймиън спря и се обърна.
— Съжалявам, че трябваше да го направя. Отсега нататък ще ни наблюдават по-зорко от всякога.
— Разбирам. Не трябваше да настоявам.
— Не съм сигурен какво точно иска генералът. Ще ти кажа, като се върна.
— Пази се.
Той я целуна бързо, без страст.
— Няма да се бавя.
Алекса се надяваше, че ще успее да стигна навреме до „Кафе дьо Валоа“. Жул действаше безпогрешно. Застанала пред входа, тя проследи с поглед мъжа си. Той изглеждаше чудесно в гренадирската си униформа.
После тя се прибра, за да си вземе чантичката и чадъра за слънце.
Като внимаваше никой да не я види, че излиза, тя спря един кабриолет на ъгъла и се отправи към малкото кафене в една от сводестите галерии на „Пале Роял“.
Жул вече бе там.
— Радвам се да ви видя.
Облечен в тъмнокафяв фрак, той я отведе към един от павилионите в градината и поръча кафе и за двамата. Скоро го поднесоха с каничка мляко.
— Тревожех се за вас — започна той.
— Наистина? — тя се приведе напред. — Да не се е случило нещо?
Той поклати глава и вдигна нежната си ръка към синината на бузата й.
— Плъзнаха най-различни слухове за причините, поради които сте си тръгнали от замъка толкова бързо. Говореше се, че ви е ударил.
Алекса въздъхна.
— Това е дълга история, Жул, но не такава, каквато си мислят хората.
— Значи сте добре?
Доколко можеше да бъде откровена с него?
— Да, добре съм. Дойдох да ви кажа, че в крайна сметка няма да напусна Париж с вас.
— Боже мой, защо не?
— Съпругът ми се закле да ме върне у дома.
— Алекса…
— Така е. Бих ви обяснила, ако вярвах, че ще ме разберете. Страхувам се обаче, че бих го поставила в опасност.
Жул сложи ръката си на масата върху нейната.
— Чуйте ме добре. Ние сме приятели. Никога не бих направил нещо, с което да нараня вас или вашия съпруг.
Тя впери очи в красивото му лице. Златисторуси кичури докосваха откритото му гладко чело, а в очите му се четеше загриженост.
— Де да беше толкова просто. Но вие сте французин, а аз — англичанка. Не мога да съм сигурна, че целите ни съвпадат изцяло.
— Моята цел е да спра войната и да донеса мир на страната ми. Моята цел е да спра това клане и да спася живота на хиляди добри хора.
Алекса прехапа устни. Дали да не рискува? Тя му се бе доверила веднъж и той не я подведе. Той работеше с генерал Уилкокс, а Деймиън сигурно щеше да се нуждае от помощта му.
— Съпругът ми е патриот. Англичанин.
Жул се облегна на стола си.
— Значи отново ви е убедил.
— Той ми обясни всичко. Отговори на въпросите ми. Всичко се връзва.
— Съпругът ви е опитен в тези неща.
— Аз му вярвам.
— Защо?
— Защото няма причина да ме лъже и защото ме обича. Каза ми го в нощта, когато напуснахме замъка. Това е последното нещо, за което би излъгал.
— Сигурно — каза неочаквано Жул.
— Така ли мислите?
Той поклати глава.
— Видях го в библиотеката, нали си спомняте? Той бе заслепен от ревност. Очевидно изпитва дълбоки чувства към вас. Точно затова би ви излъгал.
Не се бе сетила за това. Това бе лудост. Жул със сигурност бъркаше.
— Има един генерал на име Фийлдхърст, който може да потвърди думите му. Чела съм за него по вестниците. Хората ви могат да се свържат с него и веднъж завинаги да се убедят, че Деймиън казва истината.
— След време, може би.
— Жул, попаднах на нещо много важно. Съпругът ми ще се погрижи да изпрати тази информация в Англия.
Той се наведе напред и лицето му внезапно доби напрегнато изражение.
— Ще помогне ли да се спре войната?
— Не мога да ви кажа със сигурност, но мога да ви уверя, че ако не предадем тази информация на англичаните, Наполеон ще нахлуе на острова. Знаете ли колко хиляди човешки живота ще струва това? Това ще бъде безмилостно клане и за двете страни. И за какво? За да стане това ефрейторче император на света?
— Грешите, Алекса. Последната му възможност за нападение пропадна при Трафалгар.
Великата морска битка, завършила с победа за англичаните и пълен разгром за френския флот.
— За съжаление не греша.
— Ами, ако грешите по отношение на него?
— Не греша. Фийлдхърст ще ви каже. Задействайте източниците си, за да научите истината.
— С колко време разполагаме, преди тази информация да стане ненужна?
Алекса преглътна с мъка. Всеки ден бе от съдбоносно значение. Освен това винаги съществуваше опасност да ги разкрият и да ги спрат.