— Не съм… сигурна.
— Лодката ще тръгне от Хавър след малко повече от седмица. За да я хванем, трябва да напуснем Париж не по-късно от 23-ти. Ако съпругът ви казва истината и вие двамата успеете дотогава да се измъкнете, това няма значение. Но ако нещо се провали и се нуждаете от помощта ми… или ако се сдобиете с информацията и искате да сте сигурна, че ще стигне до Англия, аз съм насреща. Само трябва да се свържете с моя приятел в хотел „Марбьоф“. Казва се Бернар и можете да разчитате на него. Той знае как да ме намери и ще ви скрие на сигурно място, докато дойда да ви взема. — Жул стисна леко ръката й. — Разбрахте ли, Алекса?
— Да — едва промълви тя, защото старите й съмнения отново я нападнаха. Въпреки усилията да не мисли за това, краката й се подкосиха. — Благодаря ви, Жул. Каквото и да се случи, винаги ще съм ви задължена.
Той поднесе ръката й към устните си и я целуна.
— Фелън никога няма да разбере какъв щастливец е!
— Не мога да повярвам!
Рейни Гарик, виконтът на Стоунлей, крачеше нервно напред-назад пред дивана в дневната на просторната си къща в Ямайка.
— Знаех си, че ще се случи нещо такова. Трябваше да застрелям този мерзавец!
— Успокой се, Рейни. Може да не е чак толкова страшно.
Джоселин измъкна писмото от стиснатите му пръсти и мълчаливо го прочете. То бе получено в Кингстън с последния кораб от Англия, а после пристигна в Махагоновата долина със седмичните доставки от града. Беше подписано от полковник Дъглас Беуик и бе пуснато на трети юли, два дни след отвличането на Алекса.
— Тук пише, че сестра ти е във Франция и че съпругът й също е там.
— Съпругът й? Да не говориш за онзи кучи син, за онзи френски предател, който се ожени за нея?
Рейни сключи ядосано вежди и лицето му се изкриви от напрежение.
— Сигурно има някаква грешка. Нали каза, че познаваш този Беуик? Мисля, че го нарече „подсмърчащ пъзльо“, а? Може би той греши нещо за графа. За да се омъжи за него…
— Именно Алекса го е предала. Това е единственото умно нещо, което е направила, откакто го срещна.
— Не мисля, че трябва да го обвиняваме отсега. Онази сутрин, пред странноприемницата, той й каза, че я обича. Дори и да е френски шпионин, щом я обича, ще се погрижи тя да е в безопасност.
— Ами ако не дава и пет пари за нея? Ако най-жестоко я е прелъстил и се е оженил заради парите й? Какво ще стане с нея?
— Не бива да разсъждаваме така. Нека не правим прибързани изводи, преди да сме се върнали у дома. А дотогава има още няколко седмици.
— Ако този мръсник й е направил нещо, ако само един косъм е паднал от главата й, светът ще му се види тесен. Няма да го оставя жив.
Джоселин отпусна ръка върху силното рамо на мъжа си. Всеки един мускул трепереше от напрежение.
— Всичко ще се оправи, Рейни. Алекса ще е на сигурно място във Франция, докато се върнем. Веднага щом пристигнем, ще поговориш с твоя приятел генерал Стрикланд и ще уредите някаква размяна. Ще намериш начин да я върнеш у дома. Сигурна съм.
Рейни прокара пръсти през дългата черна коса на жена си. На слънчевата светлина, която влизаше през прозореца на спалнята им, тя блестеше като абанос и бе мека като коприна.
— Вечната оптимистка! Какво щях да правя без теб, скъпа моя.
— Всичко ще бъде наред с Алекса.
Той се усмихна, но не бе по-уверен отпреди. Алекса винаги действаше безразсъдно. След смъртта на младия лорд Питър тя се бе укротила за известно време, но това не бе истинската й същност. Те мразеше французите заради смъртта на брат им Крис, заради мъченията, които Рейни бе преживял в един френски затвор.
Сега тя бе принудена да живее сред тях. Дали успяваше да се владее и да разсъждава трезво? Дали щеше да преживее възможните страдания?
Рейни се прокле, задето им бе позволил да се оженят, и отново се закани наум да прати онзи подлец Фелън в пъкъла.
Той постоянно отклоняваше предложенията й.
— Какво чакаме? — продължаваше да пита Алекса. — Защо просто не влезем в кабинета и не вземем чертежите?
— Защото е твърде опасно. Трябва да изберем подходящо време.
Деймиън крачеше напред-назад по терасата и стъпките от ботушите му отекваха в градината. След онази нощ край Сена лицето му бе все така мрачно и неразгадаемо.
— Няма смисъл да чакаме повече. Нямаме никаква представа колко от тези кораби вече са построени. Те може вече да са пуснати във вода.
— Казах ти, че трябва да изчакаме. Всичко трябва да бъде внимателно обмислено и пътят ни за бягство да е осигурен. Не можем да си позволим никакви грешки.
— Но…
— Стига, Алекса. И, по дяволите, не повдигай повече тази тема. Не знаем кой може да ни чуе.