Тя знаеше, че е прав. Знаеше също, че и тя имаше право. Според нея Деймиън не бе напреднал кой знае колко в уреждането на тяхното заминаване. Дори и да беше, тя нямаше как да знае, защото съпругът й не говореше за това.
Заради това Алекса не му каза за Сен Оуен. Жул бе нейният скрит коз в тази смъртоносна игра. Щом съмненията започнеха да я обземат, тя си спомняше за него и това й вдъхваше надежда. Ако всичко пропаднеше, тя винаги можеше да се обърне към Жул.
Алекса прехапа устни. Какво би направил Жул, ако знаеше за плановете? Дали би й помогнал да ги вземе? Той мразеше кръвопролитията точно колкото и тя. Той работеше с Уилкокс и Беуик и се опитваше да я върне у дома. Освен това Жул разполагаше с лодка, която щеше да отплава за Англия в края на следващата седмица.
Застанала пред прозореца в спалнята си, тя се колебаеше дали да каже на Деймиън за предложението на Сен Оуен. Когато узнаеше за него, те просто можеха да откраднат плановете и да отплават с лодката.
Имаше ли шанс да греши, а Жул, Беуик и Уилкокс да казват истината?
Деймиън никога нямаше да допусне скиците да напуснат Франция. Тази мисъл не й даваше покой и я държеше будна до късно през нощта.
Той се държеше странно. След бягството им от замъка я бе изоставил напълно и умишлено странеше от нея. Алекса не знаеше какво си мисли той и дали не съжалява за изпуснатите думи. Не знаеше дали бе искрен, когато й ги каза.
За човек като Деймиън явно не бе толкова трудно да каже „обичам те“. Все пак той бе актьор, хамелеон, човек с хиляди лица.
Имаше две възможности. Или да рискува всичко и да повери на съпруга си съдбата на родината си и собствения си живот, или да открие чертежите и да ги вземе. После щеше да ги предаде на Жул, който щеше да ги даде на генерал Уилкокс. Така със сигурност щяха да стигнат до Англия.
Жул можеше да й помогне, ако… продължаваше да му се доверява.
Мили Боже, в крайна сметка всичко се свеждаше до доверието. Тя обичаше Деймиън, но горчивата истина бе, че още не му вярваше. Жул бе французин, но работеше за англичаните и от самото начало бе прям и откровен с нея.
Каквото и решение да вземеше, най-напред трябваше да се добере до чертежите. Алекса се закле да го стори.
— Здравей, Жан-Пол — поздрави Деймиън и влезе в антрето. — Виждал ли си мадам Фелън?
— Да, мосю. Мадам излезе на разходка. Каза, че скоро ще се върне.
Скулите му потрепнаха. Не одобряваше самотните й разходки. Дявол да го вземе, колко пъти трябваше да я предупреди. Трябваше да бъдат изключително внимателни. И най-малката грешка можеше да се окаже фатална.
Погледът му се премести от Жан-Пол към прозореца, с изглед към улицата. Навън група момчета ритаха малка кожена топка по паважа. Нямаше и помен от Алекса, но когато отново се обърна към момчето, я видя да идва право към тях.
— Добро утро — провикна се тя. Лека усмивка играеше по устните й.
— Чудех се къде си. Не биваше да излизаш сама. — След нощта край Сена той постоянно я отбягваше, но сега дъхът му секна при вида й.
— Знам, но днес е толкова хубав ден.
Бузите й се бяха зачервили от свежия въздух, а вятърът бе разрошил косата й.
— Какво правихте вие двамата, докато ме нямаше?
Жан-Пол хвърли поглед към децата, които играеха навън.
— Гледах приятелите си. Мечтаех и аз да мога да играя с топката като тях.
— Ами защо не? — попита Алекса. — Майка ти не би имала нищо против.
Момчето само поклати глава.
— Те не ме искат. Казват, че не мога да играя с този изкривен крак.
Деймиън въздъхна.
— Децата могат да бъдат жестоки, Жан-Пол. Те не разбират, че с думите си могат да наранят някого.
— Не ме е грижа какво казват. Само искам да се науча да ритам топката като тях.
Алекса коленичи край него.
— Сигурно ще можеш. — Тя се наведе и огледа извитото му краче. — Какво мислиш, Деймиън? Жан-Пол е здрав и пъргав. Според мен има начин да се научи да рита.
Тя бе облечена в зелена муселинена рокля, която подчертаваше цвета на очите й. Лицето й излъчваше едновременно нежност и предпазливост. Нещо в душата му трепна и го обзеха угризения.
Защо й бе казал, че я обича? Това бе глупаво, като се има предвид бъдещето, което ги очакваше. Макар и искрени, думите му я бяха направили по-бдителна. Деймиън стоеше надалеч от леглото й и тя сякаш му бе благодарна. Искаше да разгадае мислите й.
Той се вгледа в странно изкривеното краче на момчето. Тя бе права. Ако детето се научеше да го извърта, щеше да може да рита с външната страна на ходилото. Така той може би щеше да владее топката по-добре, отколкото с върха на обувката си.
— Да, сигурен съм, че ще можеш, Жан-Пол, ако има някой, който да ти показва.