— Ти можеш да ме научиш! — викна въодушевено момчето. — Знам, че можеш. А и аз съм схватлив ученик.
Алекса се разсмя и Деймиън усети тъпа болка в гърдите. Откога не я бе чувал да се смее? Твърде отдавна. Прекалено отдавна, по дяволите. Тя бе млада и невинна и заслужаваше да се смее по-често. Тя не носеше белезите на войната.
Той се усмихна с усилие.
— Какво ще кажеш, Жан-Пол? Най-напред ще трябва да се преоблечеш, иначе майка ти ще се ядоса.
— Да, мосю. Както кажете. Веднага се връщам. Чакайте ме тук.
Детето се втурна по стълбите и те останаха сами. Алекса вдигна очи към него и той съзря в тях същата неувереност, която бе виждал и преди. В зелените дълбини бушуваха тревога и уплаха, но имаше и нежност, и още нещо, което не можеше да назове.
— Ти го направи невероятно щастлив — рече тихо тя.
„Ами ти, Алекса? Ще мога ли да те направя някога щастлива?“ Тези мисли останаха неизречени. Деймиън се боеше да чуе истината.
— Жан-Пол е добро момче — каза той с малко груб глас. Погледна я и кръвта му закипя от копнеж. Всеки миг, щом я зърнеше, му се приискваше да разкъса дрехите й и да потъне в дълбините й.
Той с мъка откъсна поглед от изящната извивка на гърдите й и отново погледна през прозореца.
— Май и аз ще трябва да се преоблека. Струва ми се, че задачата ми изобщо не е лека, особено за човек, който не е ритал топка от години.
Тя само се усмихна и той излезе от стаята.
Алекса го проследи с поглед и сърцето й се сви от мъка. Тя бе озадачена от хилядите объркани чувства, които преминаваха като сенки през лицето й, и от нежността, с която я гледаше.
Болката се засили и сякаш запълзя нагоре по ледената стена, която ги разделяше. В замъка „Фелън“ тя бе успяла да разруши част от преградата и дори бе проникнала през желязната ризница, която го обгръщаше. После дойдоха французите и тя отиде при Беуик. От този момент Алекса го бе изгубила, но не можеше да го вини за това.
Все пак Деймиън бе дошъл да я измъкне от „Льо Монд“ и тя осъзна, че чувствата й не се бяха променили.
И двамата изгаряха един за друг, но между тях зееше непреодолима пропаст — съмнението. В онази нощ край Сена той й каза, че я обича, и я увери в искреността си. След това обаче отново се затвори в себе си и мислите му си оставаха тайна за нея. Може би трябваше отново да опита да разбие стената, да поеме риска и да му се довери безрезервно. Веднъж вече бе постъпила така и огорчението бе непоносимо. Не бе сигурна дали щеше да преживее още едно подобно изпитание.
Мисълта й се насочи към Жан-Пол и към миловидното изражение, което грейваше на лицето на Деймиън всеки път, когато видеше детето. Тя не можеше да разбере защо това тъмнокосо момче бе единственият човек, пред когото той се отпускаше.
Може би защото то не очакваше нищо от него. Може би защото приемаше Деймиън такъв, какъвто бе.
Тази мисъл я смути, докато се качваше нагоре по стълбите. Момчето обичаше съпруга й заради самия него, независимо от това, какво бе направил и в какво вярваше. Хлапето му вярваше и в отговор на това бе спечелило неговото доверие.
На нея просто не й достигаше смелост да го направи.
Вече бе решила да се довери на Жул Сен Оуен. Не бе влюбена във французина, така че можеше да разсъждава трезво по отношение на него. Когато мислеше за Деймиън, изпадаше в един безкраен водовъртеж от съмнения, в един омагьосан кръг от чувства. Когато ставаше въпрос за съпруга й, тя не можеше да разчита на собствената си преценка.
В този момент вземането на решение щеше да бъде съдбоносно. Залогът бе твърде голям, животът на твърде много англичани зависеше от нея.
Алекса прекоси спалнята си и внезапно се почувства отпаднала. Току-що се бе върнала от хотел „Марбьоф“, където се бе срещнала с Бернар и му бе предала съобщение за Жул. Ако той бе съгласен, можеха да се промъкнат в кабинета на Салие и да потърсят чертежите. Ако ги откриеха, Жул можеше да ги изпрати в Англия.
Тя обаче оставаше.
Още от самото начало бе разбрала, че няма да замине с него.
Глава двадесета
Жул Сен Оуен седеше на една малка ъглова маса в „Кафе дьо Валоа“ и отпиваше от силното си кафе. Достатъчно бе леко да се наведе, за да види входната врата. Той се сепна и се изправи, когато забеляза да влиза една дама загърната в пелерина.
Той се насочи към нея, пое ръката й и я отведе до масата.
— Започнах да се притеснявам.
Жул взе плаща й и го метна на стола.
— Минах по заобиколния път. Исках да съм сигурна, че не ме следят.
— Много добре. Благодарен съм, че сте толкова предпазлива.
Той й поръча чаша гъсто черно кафе и келнерът го донесе с каничка топло мляко.