— Благодаря ти, драги. Винаги си бил истински приятел.
— Не казахте какво ще правите, ако не намерите документите.
— Ако не са там, ще тръгнем без тях. Поне знаем какво замисля Наполеон. Не мога повече да рискувам да държа Алекса тук. Нещата отдавна излязоха от контрол.
— Радвам се да го чуя. Бях започнал да се притеснявам за безопасността ви.
— Не забравяй да се погрижиш и за твоето семейство.
— Разчитайте на мен. Деймиън, както аз съм ваш приятел, така и вие винаги сте били мой добър приятел.
— Никога няма да ви забравя, особено Жан-Пол. Предай му това от мое име. И още, ако реши да дойде в Англия…
— Ще му кажа.
Деймиън отново кимна. Нямаше какво повече да каже. Вечерта щеше да говори с Алекса, а след това щяха да се качат на каретата и да се поразходят край Сена. Там щяха да са сами. Ако нещо се случеше с него и той не съумееше да отиде на уговореното място, Клод-Луи щеше да се погрижи за нейната безопасност. Той щеше да я заведе до лодката и да се убеди, че е тръгнала за Англия.
Можеше да разчита на Клод-Луи. Молеше се всичко да мине добре и да отплават заедно със съпругата си.
В четвъртък вечер Алекса поръча да приготвят специално ястие, като допълнение към вечерята в домашна обстановка, която замисляше. Тя искрено желаеше да прекара тези няколко часа със съпруга си.
В стремежа си всичко да бъде идеално, тя запали една свещ. Изпитваше болезнена нужда да разруши стената, макар и само за една вечер. Времето бе ценно. Тя бе сигурна, че планът на Жул щеше да се развие точно както й го бе описал в бележката. Един куриер щеше да пристигне около девет часа със специално известие за мъжа й.
Доста офицери — гренадири бяха привиквани и информирани за предстоящите движения на полковете. Не бе трудно според Жул да вмъкнат името на майора в списъка на онези, които трябваше да се явят същата вечер. Това щеше да му осигури алиби, ако нещо с документите се провалеше, или ако откриеха кражбата, преди тя и Деймиън да напуснат града.
Алекса бе по-спокойна, като знаеше, че мъжът й бе вън от опасност.
Тя изпъна бялата ленена салфетка до чинията му. Освен финия порцеланов сервиз и кристалните чаши, на масата имаше и вазички със свежи цветя. Готвачът бе приготвил телешки котлети със сос от гъби, но тя бе твърде притеснена и нямаше апетит.
Алекса се обърна, когато чу приближаващите стъпки, и при красивия му вид пулсът й се ускори.
— Господи… — възкликна той и бавно си пое въздух, докато я обгръщаше с поглед. Дрезгавият тембър на гласа му накара сърцето й да забие болезнено. — Как съм могъл да забравя толкова бързо колко си хубава.
Тя усети как страните й пламнаха.
— Надявах се да ти хареса.
Алекса бе облякла рокля от сапфирена коприна с фуста от ефирен газ. Деколтето й бе твърде дълбоко, разкриващо овала на гърдите й. Отстрани имаше малка цепка, през която примамливо се прокрадваше част от крачето й.
— Изключително. Но още повече ми харесва онова, което е под нея.
Тя се изчерви още по-силно. Нарочно бе избрала точно гази рокля, защото желаеше да предизвика в него онзи жаден, изгарящ поглед. Каквото и да се случеше тази вечер, тя искаше да види този пламък в очите му.
Забеляза, че бе успяла, и сърцето й заби лудо. Сините му очи искряха, лицето му бе напрегнато, скулите — още по-изпъкнали, а устните му се бяха извили в подкупваща усмивка. Той бавно се приближи към нея. Обгърна плавно кръста й, притисна я към себе си и я целуна. Твърдите му устни се впиха в нейните жадно, неумолимо, свирепо.
— Липсваше ми — рече той с плътен дрезгав глас. — Не трябваше да чакам. Трябваше да дойда при теб, да те любя, да те накарам да ме пожелаеш.
— Деймиън…
Последва още една изгаряща целувка, от която тя остана без дъх. Алекса се бе вкопчила в раменете му и жадно поемаше езика му. Дланите му обхванаха гърдите й. Тя усещаше твърдите мускули на гърдите му и възбудената му мъжественост, която се притискаше в нея.
— Искам те, — прошепна той — имам нужда от теб, Алекса.
Глух стон се изтръгна от гърдите й. За момент си помисли, че може да я обладае там, да вдигне полите й, както тогава в библиотеката. Горещи вълни я обляха при тази мисъл, но той се отдръпна назад.
Изкусителна усмивка играеше по устните му.
— Може би прекрасната вечеря, която си приготвила, ще трябва да почака.
— Няма да е… честно — отвърна тя, но думите й не прозвучаха убедително. — Мосю Масон се занимава цял ден с това меню.
— Е, трудът му няма да остане напразен. Ще измислим нещо.
Искаше й се да каже „да“. Мили Боже, как само го желаеше! Внезапно осъзна, че отдавна трябваше да го направи. Той бе оставил на нея да определя темпото и търпеливо я чакаше. Деймиън й бе признал, че я обича, а тя не му бе дала никакъв отговор. Бе го изоставила — неуверен и лесно раним.