Той й се усмихна.
— Естествено, изчакването си има и своите предимства. Разбрах, че търпението засилва някои апетити.
Той захапа шията й отстрани.
— Така ще измисля нов начин да те прелъстя. Или можем да си представим, че сме в библиотеката.
И преди го бе виждала така съблазнителен, но никога така игрив. Алекса забеляза успокоението му, когато разбра, че все още го желаеше. Мили Боже, как може да се съмнява в това? Сърцето й се сви от болка. Искаше й се да запрати по дяволите всички планове, да се качат двамата горе и да се любят часове наред.
„Едно кратко закъснение няма да е проблем“ — каза си тя. Надигна се на пръсти, целуна го и отново обви ръце около врата му.
Деймиън й хвърли дяволита усмивка и се освободи от прегръдката й.
— Като се замисля, твоят план е по-добър. Няма да бързаме. Искам, докато вечеряме, да си представяш всичко онова, което ще направя с теб.
Горещи тръпки полазиха тялото й. Нямаха много време. Тя искаше да забрави за вечерята и да се любят, но изпусна момента и вече нищо не можеше да се направи.
Алекса седна на един стол с висока облегалка. Той зае отсрещното място, като продължаваше да се усмихва нежно. Копнежът все още искреше в очите му, но освен него имаше и някакво друго чувство, което тя не разбираше. Тя се улови как се молеше това да е любов и думите край Сена да бяха истина.
— Благодаря ти — каза Деймиън и се наведе към нея. Ръката му хвана нейната.
— За какво?
— За това, че се върна при мен.
Сърцето й трепна. Наистина ли го бе изоставила? Да, знаеше, че бе точно така. Той също я бе изоставил. Сигурно и двамата се бяха изплашили.
Той вдигна чашата си с вино, с поглед, впит в очите й.
— За нас — каза Деймиън.
— За нас — повтори тя и сърцето й се изпълни с любов към него и с надежда за бъдещето. Вечерта обаче едва бе започнала. Предстоеше й опасно приключение и Алекса не беше сигурна в правотата на решението си. Дали вече бе твърде късно да отмени срещата си с Жул? Имаше ли начин да се свърже с него?
— Извинете, мосю Фелън — рече от вратата Пиер Линде, дребничкият тъмнокос управител, и прекъсна мислите й. — Дойде куриер с послание от генерал Моро. Трябва да отидете в кабинета му.
Деймиън се стегна. Тя забеляза тревогата му и също се притесни.
— Генерал… Моро иска да те види?
Явно куриерът бе изпратен от Жул — малка промяна в първоначалния им план. Следователно нямаше от какво да се страхува.
— Сигурен съм, че е нещо рутинно. Най-вероятно се нуждае от някаква информация или от мнението ми по някой проблем, свързан с придвижванията на британците.
— Да… сигурно си прав.
Въпреки това Алекса бе уплашена до смърт. Жул не бе споменал нищо за Моро. Той бе казал, че това ще бъде инструктаж само за офицери. Тя стана и излезе с Деймиън в антрето.
— Колко време мислиш, че ще се забавиш?
— Не знам. Сигурно не много.
Очите му обаче издаваха неувереност. Той се обърна към слабичкия ефрейтор, който бе донесъл съобщението.
— Ще ми трябва малко време да си сложа униформата.
— Няма нужда, майор Фелън — каза войникът. — Генералът ви изпраща извиненията си, задето ви вика толкова късно.
Деймиън се успокои малко и се обърна да вземе плаща си от Пиер. Като й хвърли една ослепителна усмивка, той се наведе и я целуна. След тази пламенна, изгаряща целувка и двамата се разтрепериха от желание.
Той излезе, преди тя да осъзнае, че усмивката му бе прекалено щастлива. Съпругът й рядко допускаше подобни грешки и това още повече я плашеше.
В този момент обаче нямаше време за страхове, които можеха да се окажат неоснователни. Засега трябваше да приеме, че всичко вървеше по плана и че Жул я очакваше.
Решена да не издава притесненията си, Алекса нареди да занесат вечерята й горе, но не си направи труда да се преструва, че яде. Мари-Клер й помогна да се съблече и да си сложи нощницата. После започна да се разхожда нервно из стаята, докато наближи десет и половина.
Тогава тя бързо навлече една обикновена кафява рокля, взе черната си пелерина, открехна вратата и огледа коридора. Наоколо бе пусто. Тя тихо слезе по задното стълбище, а оттам към пристройката за каретите. Огледа се, да не би да я следяха и като се криеше в сянката на къщите, тръгна надолу по улица „Габриел“ към уреченото място. Тя си отдъхна, когато го видя да се приближава към нея. Лицето му бе изопнато, но не прекалено напрегнато.
— Извикаха ли го? — попита Жул. — Трудно ли се измъкнахте?
— Не, всичко е наред, но куриерът подрани. Каза, че го изпратил генерал Моро?