— Моро?
— Така каза. Нещо не е наред ли, Жул? Деймиън в опасност ли е?
— Не знам. Друг куриер не пристигна ли?
— Не.
— Може би са променили нещо в последния момент. Моите хора са сигурни. Гледат да изпълнят задачите си, другото не ги интересува.
Думите му малко я поуспокоиха. Моро беше много капризен. Това повикване не бе никак изненадващо. Така че, ако хората на Жул бяха подразбрали за него, те просто го бяха взели за едно приемливо отклонение от плана.
— След като не знаем колко време ще го задържат, по-добре да се захващаме с нашата работа.
— Да.
Алекса не се бе замислила за това. Единственото, което искаше, бе Моро да задържи Деймиън, докато тя се прибере.
— Мисля, че е време да ми кажете къде отиваме — рече Жул, докато й помагаше да се качи в каретата.
— В кабинета на някой си Салие. Доста далеч е, на улица „Сен Етиен“, близо до морския кей. Познато ли ви е?
Тя дискретно бе разпитала за работилницата и бе научила адреса от един кочияш.
— Да. Няма да е трудно да го намерим.
Той хвана юздите на червения кон, който теглеше малкия му черен файтон. Очевидно специално го бе подбрал, за да не се забелязва много, докато минаваха по оживените парижки улици.
Доста време пътуваха до „Сен Етиен“ и най-сетне спряха в една тъмна тясна уличка на гърба на работилницата. Жул я остави и отиде да огледа мястото. После се върна и й помогна да слезе.
— Над вратата към мазето има едно прозорче. Успях да го отворя. Предполагам, не сте се отказали да дойдете с мен?
Алекса се усмихна.
— Не, разбира се. Откъде ще знаете какво да търсите?
Той въздъхна дълбоко, но се отказа да я разубеждава. Отведе я към задната врата, после заобиколи сградата и влезе през отворения прозорец. След няколко минути вратата се отвори и той я дръпна вътре.
— Има само две стаи, — прошепна Жул — едно помещение за работа, където правят чертежите, и кабинетът на мосю Салие.
— Откъде ще започнем?
— От работното помещение. Ако плановете са тук, значи са работни чертежи. По всяка вероятност ги държат на едно място с други подобни. На човек, който работи с тях ежедневно, не би му хрумнало, че някой ще ги открадне.
— Може би Деймиън имаше точно това предвид?
— Сигурно.
Те запалиха една малка лампа с китова мас, като внимаваха пламъкът да не е висок. После започнаха да отварят един по един масивните дъбови шкафове, които бяха пълни с чертежи. Всяко чекмедже съдържаше купчини от тях и трябваше да проверят всеки един поотделно. След доста ровене приключиха с първия шкаф. Нямаше нищо.
— Ти прегледай това, — каза Жул — а аз ще погледна другото.
Алекса кимна. С всяка измината минута опасността да ги заловят ставаше все по-голяма. Тя коленичи пред шкафа, издърпа най-горното чекмедже и запрелиства купчината чертежи. Нищо. Второто чекмедже — нищо. Третото — нищо.
— Откри ли нещо? — попита я той шепнешком.
— Все още не.
Въпреки това не се предаваше. Тя приключи и с последното чекмедже, изправи се и обходи с поглед стаята.
Жул проверяваше последното възможно място. Тя отиде в кабинета на Салие. На писалището нямаше нищо, а чекмеджетата му не бяха толкова големи, за да поберат чертежи.
Всичко си бе на мястото. Алекса огледа стените за още шкафове. Нищо. Започна да я обзема отчаяние и тя тръгна да излиза, но като приближи вратата, забеляза едно масивно дървено бюро зад нея.
— Намери ли нещо? — попита я Жул от прага.
Тя погледна бюрото с последна надежда.
— Ако не са тук, не знам къде другаде да търсим.
— По-добре да побързаме — рече той и коленичи до нея.
Алекса кимна и издърпа чекмеджето. В него лежаха планове, досущ като онези в другата стая. Тя извади един по един всеки куп и прегледа първите им страници. Стигнала почти до дъното на чекмеджето, тя се сепна и сърцето й се разтуптя.
— Намерих ги — промълви тя невярваща. — Тук са, Жул. Точно както ми каза Деймиън. Надявам се само, че са отбелязали в кои корабостроителници ги правят.
— Ще ги разглеждаме, когато се измъкнем оттук. Хвърли един последен поглед. Трябва да сме сигурни, че не оставяме никакви следи.
Тя бързо се огледа, като се надяваше, че бе оставила всичко на писалището на Салие в ред, и побърза към задната врата. Жул я заключи след нея, после слезе в мазето и се измъкна през прозорчето. Затвори го внимателно и я настигна при каретата.
— Успяхме — каза Алекса, когато той дръпна юздите и каретата потегли.
— Естествено, скъпа. Да не би да сте се съмнявали? И двамата се разсмяха. Успехът и успокоението им бяха замаяли леко главите, но Алекса вече прелистваше документите в търсене на съдбоносната информация.