— Всичко е тук, Жул. И корабостроителниците, и предполагаемите крайни срокове. О, Боже, ще са готови след шест седмици.
— Достатъчно време за англичаните да предприемат нещо, щом получат съобщението.
Тя повдигна очи към него. Едната страна на красивото му лице бе огрята от луната.
— Нали ще се погрижиш за това, Жул? Нали със сигурност ще изпратиш тези документи в Англия?
Изящната му ръка докосна бузата й.
— Няма да те предам, скъпа. Правя го колкото заради родината ми, толкова и заради теб.
Алекса се усмихна мило.
— Благодаря ти, Жул.
— Ела с мен, Алекса. Нека ти помогна да се измъкнеш от Франция и да се прибереш у дома.
Тя само поклати глава.
— Деймиън ще ме отведе у дома.
— Но, за Бога, за теб е опасно да чакаш.
— Длъжна съм.
Настъпи мъчителна тишина. След това от устните му се отрони тиха ругатня.
— По никакъв начин ли не мога да те убедя?
— Знаеш, че не можеш.
— Ако Фелън лъже… ако те нарани, кълна се, че ще го убия с двете си ръце.
В очите й блеснаха сълзи, но тя ги удържа.
— Ти си добър приятел, Жул. Никога няма да те забравя.
— И аз, скъпа.
Той я остави на улицата, на няколко преки от дома й, и изчака, докато тя се скри в мрака. Алекса скоро стигна пристройката за карети, прекоси двора и отключи задната врата. Тихо се качи по стълбите и стигна до спалнята си. През цялото време не спираше да се чуди дали Деймиън не се бе прибрал преди нея. Един Господ знае какво щеше да направи, ако разбереше, че бе излязла.
Тя затвори вратата след себе си и се облегна на нея. После отиде до неговата стая. Всичко бе наред. След като всички слуги спяха, значи той все още не се бе върнал. Тя погледна към часовника и въздъхна. Два и половина. Беше се забавила повече от очакваното. Беше изморена до смърт, а стомахът й стържеше от глад. Въпреки това едва не повърна при вида на студеното телешко и изсъхналите зеленчуци.
Алекса се приближи към огледалото над бюрото и мълчаливо започна да се съблича. После облече нощницата си и се ослуша за съпруга си.
Нямаше да му каже за тази нощ, поне засега. Не бе честно да поставя в опасност Жул. Тя бе изтощена от среднощната акция, но напрягаше слуха си при всеки шум. Надяваше се да чуе тежките му стъпки, тайно желаеше да дойде при нея и да остане в леглото й. Тази вечер се нуждаеше от неговата утеха. Нуждаеше се от силната му прегръдка. Искаше да му признае, че го обича. Искаше да чуе същото и от него.
Вместо това тя продължаваше да лежи будна и да слуша зловещото скърцане на гредите, блъскането на нощните пеперуди в стъклото отвън и шумоленето на вятъра в клоните на дърветата. Алекса бе все още будна, когато бледата светлина на зората проникна в стаята.
А съпругът й все още не се бе върнал.
Глава двадесет и първа
Деймиън прокара пръсти през косата си и опъна схванатия си гръб на неудобния стол. Той седеше около една голяма правоъгълна маса от палисандрово дърво заедно с генерал Моро, Виктор Лафон, Чембълейн Монтескьо, изпълняващия длъжността министър на вътрешните работи Фишо и неколцина маршали. Всички бяха вперили поглед към разпънатата пред тях подробна карта на Холандия.
Британците бяха акостирали при Флушинг.
Мъжете бяха прекарали цялата нощ в обсъждане на положението. Слънцето отдавна бе изгряло. В разговора бяха прозвучали и съмнения, и ярост, и опасения за бъдещите ходове на англичаните.
Все пак никой не показваше прекалена тревога, с изключение на Фишо. Деймиън подозираше, че той просто се възползваше от ситуацията, за да изяви политическите си амбиции. Две седмици по-рано, когато англичаните бяха слезли при Валхерен, той бе наредил масирана атака на Националната гвардия, бе мобилизирал поделението й в Париж.
Императорът се бе вбесил. От своята щабквартира в Шьонбрун той бе разобличил Фишо като паникьор и го бе обвинил в заговор срещу него.
Докато наблюдаваше министъра, Деймиън реши, че той пак се опитва да прилага старите си номера. Хвърли още един поглед към картата, и по-специално към защрихованите райони под английска окупация, и отново усети леко притеснение. Въпреки че не знаеше нищо със сигурност, курсът на движение, предприет от англичаните, го тревожеше. Завзетата холандска територия бе мочурлива и известна с постоянно върлуващата там треска.
Уелингтън беше в Испания. Деймиън не бе сигурен кой точно предвождаше войските на север, а още по-малко бе убеден в смисъла на това дебаркиране.
И все пак надяваше се, че той самият греши.
— Не сте ли съгласен, майор Фелън? — думите на генерала го изтръгнаха от мислите му.