— Съжалявам, мосю генерал, но се бях замислил за нещо. Бихте ли повторили…
— Извинете, генерал Моро!
Сержант Пикерел влезе в разкошно мебелираната стая. Той бе едър мъж с тъмночервена коса. Сега грубият, закоравял войник изглеждаше напрегнат.
— Съжалявам, че трябва да ви прекъсна, но сержант Колбер има да ви съобщи нещо спешно. Той моли да говори насаме с вас и полковник Лафон.
Генералът избута стола си назад и той изскърца остро по гладкия дървен под.
— Ще трябва да ме извините, майоре. Изглежда, разговорът ни ще почака.
— Разбира се, генерал Моро.
Деймиън проследи как той прекоси стаята, последван от Виктор Лафон, и го обзе внезапен страх. Колбер бе адютантът на Виктор. Той бе доста амбициозен и схватлив, твърдо решен да направи бърза кариера в армията. Какво ли бе разкрил? Дали имаше връзка с дебаркирането… или беше нещо съвсем различно?
Той остана мълчалив, докато останалите продължаваха да бъбрят около него. След няколко минути сержантът рязко отвори вратата. В коридора имаше някакво раздвижване. Деймиън долови тропота на ботуши и в следния миг шестима гвардейци нахлуха в стаята. При внезапната им поява всички мъже около масата се изправиха вкупом. След войниците се появиха Моро, Лафон и сержант Колбер. Те прекосиха стаята и се насочиха право към Деймиън.
— Майор Фелън, — каза полковник Лафон — на мен се пада неприятното задължение да ви арестувам.
Той изтръпна!
— В какво ме обвинявате?
— В предателство.
Отпуснатата му ръка се сви в юмрук. Той се опита да запази самообладание.
— По-късно ще говорим за това, майоре, — намеси се генерал Моро, като пристъпи напред. — Сержант Пикерел, можете да изпълните задълженията си. Отведете го.
Униформените гвардейци го заобиколиха. Нямаше никакъв шанс да избяга. Освен това трябваше да мисли и за Алекса. Деймиън ги остави да го отведат. Докато стъпките им отекваха в пустия коридор, съзнанието му се бореше с хиляди въпроси. Какво ги бе изплашило? Къде го водеха? Какво щеше да стане с Алекса? В съзнанието му изникваха най-различни решения, но после ги отхвърляше, преценяваше отделните варианти за действие и шансовете си за успех.
Над всичко обаче надделяваше страхът му за Алекса. Какво щеше да стане с нея, ако го пратеха в затвора… или ако го убиеха? Дали не смятаха да арестуват и нея? Нямаше начин да разбере. Нямаше как да й помогне, ако не останеше жив. Не биваше да оставя тревогата за нея да замъгли мисълта му.
Когато излязоха в двора, Деймиън усети топлите лъчи на слънцето по гърба си. После извиха ръцете му назад, вързаха китките му и го натикаха в една карета.
Нямаше никаква представа къде го водеха. Никаква идея как да се измъкне. Той мислеше за Алекса и виждаше в спомените си красивите й зелени очи, забулени от тревога, както бяха предната вечер при появата на куриера. Тогава долната й устна едва не се разтрепери.
Дявол да го вземе! Само ако можеше да изпрати вест на Клод-Луи, той щеше да се погрижи за нея.
Той се изруга. Ако си бе тръгнал по-рано, нямаше да попадне в беда. Ако…
Каквото и да се случеше, той щеше да изиграе играта докрай, но жестоката истина бе, че вече беше твърде късно.
Алекса се разхождаше напред-назад из спалнята. Деймиън го нямаше вече цял ден. Къде ли беше?
Тя не спираше да се тревожи и да си представя най-различни ужаси, но после се укоряваше за неоснователните си страхове и си казваше, че кражбата на плановете няма нищо общо с неговото закъснение.
В един такъв момент на надежда тя слезе долу, за да си намери някакво занимание. Може би някоя книга. Издърпа един том от „Изповедите“ на Русо от библиотеката в кабинета на Деймиън. Когато се запъти обратно нагоре, тя видя Мари-Клер, която стоеше в антрето и наблюдаваше през прозореца, с изглед към улицата.
Алекса се приближи към нея, като се питаше какво ли бе приковало вниманието й. Забеляза, че тъмнокосата жена се усмихваше и в очите й напираха сълзи.
— Какво има Мари-Клер?
За миг жената се стъписа. После леко кимна към улицата. Алекса проследи алеята, водеща към улицата, и там, пред къщата, погледът й се спря на малкия Жан-Пол. Няколко деца го бяха наобиколили и пухкавите му бузи бяха пламнали от вълнение. Бялата му ленена риза бе оцапана с кал, а бричовете му омачкани, но това не притесняваше нито него, нито майка му.
— Той го прави — каза Мари-Клер гордо, докато го гледаше как рита кожената топка с външната част на ходилото си и я запращаше надолу по улицата най-силно от всички. — Вие казахте, че ще успее и мосю Фелън го научи как да го прави.
Дребната французойка обърна тъмните си очи към Алекса.
— Никога не ще забравя приятелството, с което вие и съпругът ви дарихте моя син.