— Значи още не са хванали онзи тип?
— Работим по въпроса и в момента съм зает. Не се отделяй от леля Маги и се пази. Ще дойда да те взема веднага щом всичко това свърши.
— Добре. Ето, леля Маги иска да говори с теб.
Макфърсън взе телефона.
— Какво ново, Хари?
— Все същото. Чакаме го и сме завардили всички известни места. В момента с Райт сме при хотела на Сара.
— Внимавай.
— Като стана дума за това, къде е Мики? Той отказа да го вземем под охрана.
— Вкъщи си е, но каза, че щял да дойде при нас.
— Добра идея. Ще се чуем.
— Дръж ни в течение.
— Непременно.
Бош затвори и се върна в офиса. Райт още стоеше пред прозореца.
— Мисля, че си губим времето и трябва да прекратим тая работа — заяви той.
— Защо? Какво става?
— Току-що ми съобщиха по радиостанцията, че открили колата, която шофирал Джесъп. Във Венис. Той не е тук, Бош.
Хари знаеше, че зарязаната във Венис кола може да е за отвличане на вниманието. Отиваш на плажа, оставяш колата и се връщаш с такси. Въпреки това неохотно трябваше да се съгласи с лейтенанта. Тук само хвърляха усилията си на вятъра.
— По дяволите! — изруга той.
— Не се тревожи. Ще го пипнем. Оставям една група тук и една при твоята къща. Всички останали пращам във Венис.
— А кея в Санта Моника?
— Вече е покрит. Имам две групи на плажа. Никой не се е мяркал.
Райт включи радиостанцията на честотата на ЗСР и започна наново да разгръща хората си. Докато слушаше, Бош нервно крачеше напред-назад и се опитваше да предугади действията на Джесъп. След малко пак излезе в коридора, за да не пречи на дистанционната хореография на лейтенанта, и позвъни на шефа си в „Грабежи и убийства“, Лари Гандъл.
— Бош е.
— Още ли си при хотела?
— Да, но се готвим да се насочим към плажа. Предполагам, вече си чул, че са намерили колата.
— Да, преди малко бях там.
Бош се изненада. Смяташе, че Гандъл е още на местопрестъплението.
— Колата е чиста — осведоми го лейтенантът. — Джесъп още е въоръжен.
— Къде си сега?
— На „Спидуей“. Току-що бяхме в стаята на Джесъп. Отне ни време, докато получим заповед за обиск.
— Има ли нещо?
— Засега не. Тоя скапаняк… Гледаш го в съда с костюм и вратовръзка и си мислиш… Не знам ти как смяташ, обаче е живял като животно.
— Какво искаш да кажеш? — попита Бош.
— Навсякъде се въргаляха празни консерви, някои с вече развалена храна. Същото е на кухненския плот — навсякъде боклук. Закачил е одеяла на прозорците, за да затъмни стаята като пещера. Превърнал я е в затворническа килия. Даже е писал по стените.
Изведнъж го осени. Вече знаеше за кого Джесъп в приготвял тъмницата под кея.
— Каква храна? — попита той.
— Моля? — не разбра Гандъл.
— Консервите. От какво са?
— Не знам, плодове и праскови — всякакви неща, каквито можеш да купиш пресни в кой да е магазин. Обаче той е ял консерви. Като в затвора.
— Благодаря, лейтенант.
Бош затвори и бързо се върна в офиса. Райт беше приключил разговорите си по радиостанцията.
— Твоите хора влизали ли са под кея, за да проверят складовото помещение, или само са организирали наблюдение?
— Установили са свободно наблюдение.
— Което значи, че не са го проверили, така ли?
— Проверили са района. Нямало признаци някой да е минавал под стената. Затова са заели позиции на разстояние.
— Джесъп е там. Изпуснали са го.
— Откъде знаеш?
— Просто знам. Да вървим.
43.
Стоях пред френския прозорец в дневната и гледах града на фона на потъващото зад него слънце. Джесъп беше някъде там. Щяха да го преследват като бесен звяр, да го приклещят в ъгъла и, не се съмнявах, да го унищожат. Това щеше да е неизбежният завършек на неговата игра.
От гледна точка на закона Джесъп беше виновен, ала не можех да не си мисля за своята вина в тия тъмни неща. Не в юридически, а в личен, душевен смисъл. Трябваше да се запитам дали нарочно бях задействал всичко това в деня, в който седнах на масата с Гейбриъл Уилямс и се съгласих да пресека границата в съдебната зала и в самия себе си. Връщайки свободата на Джесъп, може би бях предопределил съдбата му, а също и участта на Ройс и другите. Аз бях адвокат, а не прокурор. Представлявах онеправданите, а не властите. Навярно бях предприел всички тези стъпки и маневри, за да не се стигне до присъда, която да тежи на биографията и съвестта ми.
Това бяха размисли на виновен човек. Но те не траеха дълго. Телефонът ми иззвъня и аз го извадих от джоба си, без да откъсвам поглед от града.
— Холър.