Всичко това ме караше да се радвам, че вече не съм на държавна служба, макар и временна. В бюрократичния свят такива въпроси и техните отговори притежаваха свойството да лишават хората от работните им места.
Моята прехрана не зависеше от изхода от тези разследвания. Щях да се върна в офиса си — задната седалка на моя линкълн „Таун Кар“. Отново щях да съм адвокат. Там границите бяха по-чисти, целта — по-ясна.
— Маги ще дойде ли? — попита Бош.
Оставих вестника на масата.
— Не, Уилямс я прати обратно във Ван Найс. Нейното участие в делото приключи.
— Защо не я е преместил в центъра?
— Според сделката ни щеше да я премести, ако осъдим Джесъп. Ние не го осъдихме.
Посочих „Таймс“.
— И нямаше да успеем. Този съдебен заседател разправя на всеки готов да го изслуша, че щял да гласува „невинен“. Може да се каже, че Гейбриъл Уилямс е човек, който държи на думата си. Маги скоро няма да мръдне оттам.
Така беше в това средоточие на политика и право. И тъкмо затова нямах търпение отново да защитавам прокълнатите.
Известно време поседяхме в мълчание и аз се замислих за бившата си жена, за своя тотално провалил се опит да й помогна. Зачудих се дали ще ме обвинява за това. Много се надявах да не го направи. Трудно щях да живея в свят, в който Маги Страшната ме презира.
— Открили са нещо — съобщи Бош.
Откъснах се от мислите си и се съсредоточих. Една жена прибираше с пинцета нещо от пръстта в найлонова торбичка. Изправи се и се приближи към нас. Казваше се Кати Кол, криминален археолог от моргата.
Кол подаде на Бош торбичката и той я поднесе пред очите си. Видях, че вътре има сребърна гривна.
— Няма кости — осведоми ни тя. — Само това. Стигнахме на дълбочина осемдесет и един сантиметра. Убийците рядко заравят жертвите си много по-надълбоко. Тъй че този сондаж явно е като другите два. Искаш ли да продължим?
Хари погледна гривната в торбичката и вдигна глава към Кол.
— Може би още трийсетина сантиметра. Става ли?
— Всеки ден на терен е по-добър от лабораторията. Щом искаш да продължим да копаем, дадено.
— Мерси, докторе.
— За теб винаги.
Тя се върна в изкопа и Бош ми подаде торбичката. Вътре имаше гривна с талисмани. По брънките на верижката и висулките имаше бучки пръст. Видях ракета за тенис и самолет.
— Познаваш ли я? — попитах аз. — На някое от изчезналите момичета ли е?
— Не. Не си спомням в списъците да пише нещо за такава гривна.
— Може просто някой да я е изгубил тук.
— На осемдесет и един сантиметра дълбочина?
— Значи смяташ, че Джесъп я е заровил.
— Възможно е. Ще е жалко да приключа с празни ръце. Трябва да има някаква причина да е идвал в парка. Ако не ги е заравял тук, може това да е било мястото на убийствата. Не знам.
Върнах му торбичката.
— Мисля, че си прекален оптимист, Хари. Не е в твой стил.
— Е, тогава какво е правил тук Джесъп всички ония нощи, по дяволите?
— Предполагам, че с Ройс са ни разигравали.
— Ройс ли? Какви ги говориш?
— Метнали са ни, Хари. Приеми го.
Бош отново вдигна торбичката и я разклати, за да изтърси гривната от пръстта.
— Това е класическа тактика за отвличане на вниманието — поясних аз. — Първият закон за добрата защита е добро нападение. Атакуваш собственото си дело още преди да отидеш в съда. Търсиш слабостите му и ако не можеш да ги преодолееш, намираш начини да отклониш вниманието от тях.
— Добре.
— Най-голямата слабост на защитата беше Еди Роуман. Ройс е щял да призове за свидетел лъжец и наркоман. Знаел е, че ако имаш достатъчно време, ти или ще откриеш Роуман, или ще научиш разни неща за него. Или и двете. Трябвало е да отклони вниманието ти. Да те ангажира с неща извън конкретното дело.
— Искаш да кажеш, че е знаел за наблюдението на Джесъп, така ли?
— Лесно може да се е досетил. Освобождаването беше необичайно и сигурно е накарало Ройс да се замисли. И нощем е пращал Джесъп тук, за да провери дали го следят. Както вече предположихме, той сигурно даже го е пратил при твоята къща, за да види дали това ще предизвика реакция и ще потвърди наблюдението. След като нищо не се е случило, след като не е имало реакция, Ройс навярно си е помислил, че е сбъркал, и се е отказал. И Джесъп е престанал да идва нощем тук.
— И навярно си е помислил, че спокойно може да си направи тъмница под кея.
— Логично е. Нали?
Отговорът на Бош се забави. Той постави ръка върху купчината папки.
— Ами всички тия изчезнали момичета? Смяташ, че е съвпадение, така ли?