Портата на замъка беше заключена и твърде висока за прескачане, не че изобщо бих се замислила за подобно нещо дори ако портата беше по-ниска. Никога не съм си падала по спорта или по физическите предизвикателства, а сега, когато липсващият спомен се възстанови, краката ми неуслужливо се превърнаха в желе. Почувствах се странно изолирана и неуверена и след известно време не ми оставаше нищо друго, освен да се върна в колата, да поседя там малко и да обмисля как ще е най-добре да постъпя. В крайна сметка нямах голям избор. Твърде разсеяна бях, за да шофирам, със сигурност не и чак до Лондон, затова запалих колата и съвсем бавничко подкарах към селцето Милдърхърст.
На пръв поглед беше като всяко друго село, през което бях минала през този ден: един-единствен път през центъра, с морава в единия край, църква до нея и училище някъде по пътя. Паркирах пред местната църква и редиците уморени лондонски деца буквално изникнаха пред очите ми — мърляви и несигурни след дългото пътуване с влака. Призрачен образ на мама отпреди време, преди да ми бъде майка, преди да бъде каквото и да било, безпомощно запътила се към неизвестното.
Бавно поех по главната улица, опитвайки се — без особен успех — да укротя разлетелите се на всички посоки мисли. Добре, мама се е върнала в Милдърхърст и аз съм я придружавала. Стояли сме пред онази врата и тя се е разстроила. Това го помнех. Беше се случило. Но макар да бях намерила един отговор, появиха се цял рояк нови въпроси, които пърхаха из мозъка ми като нощни пеперуди, търсещи светлината. Защо бяхме идвали тук и защо тя плака? Какво имаше предвид, когато ми каза, че е допуснала грешка, че вече е твърде късно. И защо ме излъга само преди три месеца, когато ме уверяваше, че писмото на Джунипър Блайд няма никакво значение?
Въпросите кръжаха ли, кръжаха, докато накрая не се озовах пред отворената врата на една книжарница. Струва ми се естествено в мигове на най-голямо объркване човек да търси познатото, а високите рафтове и дългите редици спретнато подредени гръбчета на книги ми подействаха невероятно успокояващо. Сред мириса на мастило и подвързии, сред прашинките в сноповете слънчева светлина, в прегръдката на топлия и спокоен въздух отново бях в състояние да си поемам дъх с лекота. Усетих как пулсът ми се нормализира и мислите ми успокояват криле. Вътре беше полутъмно — и толкова по-добре, — а аз се спирах на любимите ми автори и заглавия като учителка, която извиква имена по списък. Бронте — тук, Дикенс — отметнат, Шели — няколко прекрасни издания. Нямаше нужда да ги вадя от местата им, стигаше ми само да знам, че ги има, и да ги докосна леко с върховете на пръстите си.
Обикалях и разглеждах, от време на време премествах някоя книга на мястото й, а накрая излязох на едно открито пространство в дъното на магазина. По средата беше поставена маса със специална колекция от книги под наслов „Местни истории“. Тук бяха събрани истории, красиви томчета и книги от местни автори: „Детективски истории“, „Убийство и хаос“, „Приключенията на контрабандистите от Хокхърст“, „История на отглеждането на хмел“. По средата върху дървена поставка имаше едно познато ми заглавие: „Истинската история на Човека от калта“.
Ахнах и посегнах да взема книгата.
— Харесва ли ви? — изневиделица изникна продавачката и се позавъртя наблизо, сгъвайки парцала си за прах.
— О, да! — отговорих благоговейно. — Разбира се. Че на кого не му харесва!
За пръв път се натъкнах на „Истинската история на Човека от калта“, когато бях десетгодишна и не ходех на училище, а лежах болна у дома. Имах заушки, струва ми се, едно от онези училищни заболявания, които те държат в изолация седмици наред, и сигурно съм мрънкала непоносимо, понеже състрадателната усмивка на мама се беше превърнала в стегната стоическа извивка на устните. Един ден, след като излезе за кратък отдих на Главната, тя се върна отново въодушевена и бутна в ръцете ми една доста пооръфана книга от библиотеката.
— Може би това ще те ободри — каза тя колебливо. — Предназначена е за малко по-други читатели, но ти си умно момиче и съм сигурна, че ще се справиш, ако се постараеш. Доста по-дълга е от нещата, които си свикнала да четеш, но прояви упорство.