— Знаете ли, ако наистина се интересувате, може би не е зле да направите обиколката.
— На замъка ли? — надникнах отново в тъмната вътрешност на магазина.
— Отидете при госпожа Бърд. В пансиона „Хоум Фарм“ на Тентърдън Роуд.
Селската къща се намираше няколко километра по-назад на пътя, по който бях дошла, каменна постройка с керемиден покрив, заобиколена с пищна нацъфтяла градина и с намек, че отзад има още селскостопански постройки. Две малки капандури надничаха изпод покрива, а няколко бели гълъба пърхаха с криле покрай корниза на висок тухлен комин. Прозорците със скрепени с олово стъкла бяха отворени, за да бъде оползотворен топлият ден, а ромбовидните им панелчета примигваха напосоки на следобедното слънце.
Паркирах под един гигантски ясен, чиито надвиснали клони улавяха единия край на къщата под сянката си, а после се скитаха из затоплената от слънцето плетеница от уханен жасмин, делфиниуми и камбанки, прораснали буйно покрай тухлената пътека. Две гъски се заклатушкаха тромаво наблизо, без дори да спрат и да обърнат внимание на присъствието ми, докато влизах, и от яркото слънце навън се озовах в сумрачната стая. По най-близките стени имаше черно-бели снимки на замъка и на прилежащите му територии, направени съгласно надписите под тях по време на фотосесия на списание „Кънтри Лайф“ през 1910 година. До далечната стена, зад плота със златиста табелка „Рецепция“ ме очакваше ниска и пълна жена, облечена с ленен костюм в кралскосиньо.
— Сигурно вие сте младата ни посетителка от Лондон — примигна тя зад кръглите си очила с рогова рамка и се усмихна на обърканото ми изражение. — Алис от книжарницата ми звънна да ви очаквам. Бързо пристигнахте. Бърд смяташе, че ще ви трябва поне час.
Погледнах към жълтото канарче във великолепната клетка зад нея.
— Той беше готов да обядва, но аз му обясних, че сигурно ще пристигнете точно щом затворя портата и сложа табелата. — Тя се засмя с дрезгав смях на пушачка, който се надигаше дълбоко от гърлото й. Сигурно беше към шейсетте, но смехът й беше на много по-млада и много по-палава жена, отколкото подсказваше първото впечатление. — Алис ми каза, че се интересувате от замъка.
— Точно така. Надявах се да го разгледам и тя ме изпрати при нас. Трябва ли да се запиша някъде?
— Мили боже, не, няма такива официалности. Аз лично провеждам обиколките. — Под лена гръдта й гордо се изпъчи, после отново се прибра. — По-скоро — провеждах ги.
— Как така?
— Ами да, и задачата много ми допадаше. Разбира се, преди време госпожиците Блайд лично развеждаха гостите. Обиколките започнаха някъде през 50-те години, за да събират средства за поддръжката на замъка и да се отърват от Националния тръст — госпожица Пърси не би го допуснала, уверявам ви, — но преди няколко години вече им дойде малко нанагорно. Възможностите на всички ни са ограничени и когато госпожица Пърси достигна предела на силите си, аз с удоволствие се включих. По едно време правех пет обиколки седмично, но напоследък посещенията намаляха. Като че ли хората са забравили това старо място.
Тя ме изгледа въпросително, сякаш бих могла да обясня странностите на човешката природа.
— Много бих искала да разгледам вътре — уверих я бодро, обнадеждено и може би дори с известно отчаяние.
Госпожа Бърд примигна срещу мен.
— Разбира се, скъпа, и аз много бих желала да ви разведа, но се опасявам, че вече не се правят обиколки на замъка.
Разочарованието ми беше съкрушително и за миг дори не бях в състояние да продумам.
— О! — успях да възкликна все пак. — Жалко.
— Жалко, но госпожица Пърси е решила твърдо. Заяви, че й е дошло до гуша да приема в дома си невежи туристи, та да си хвърлят там боклуците. Съжалявам, че Алис ви е подвела — безпомощно сви рамене тя и помежду ни се спусна мъчителна тишина.
Помъчих се да се примиря учтиво, но сега, докато шансът да разгледам замъка Милдърхърст отвътре постепенно се стопяваше, изведнъж се оказа, че не желая нищо друго толкова силно.
— Само че… аз съм голяма почитателка на Реймънд Блайд — чух се да казвам. — Надали щях да работя в издателския бранш, ако не бях прочела „Човека от калта“ още като малка. Дали не би могло… Ако вие ме препоръчате, ако уверите собствениците, че не съм човек, който ще изхвърля отпадъци в дома им…
— Ами… — намръщи се тя и се замисли. — Замъкът е истинска радост за очите, а госпожица Пърси страшно се гордее с дома си… Издателският бизнес, така ли?