Случайно бляскаво хрумване: госпожица Бърд принадлежеше към поколение, за което тези думи криеха блясъка на „Флийт Стрийт“, нищо че всъщност работех в тясна и осеяна с хартии кабинка и се занимавах с доста скучни финансови отчети. Вкопчих се във възможността като удавник за сламка: издателство „Билинг и Браун“, Нотинг Хил. В този момент си спомних за визитните картички, които ми подари Хърбърт в деня на повишението ми. Все забравям да си ги нося с мен, поне не официално, обаче ги използвам да отбелязвам докъде съм стигнала с някоя книга, така че измъкнах една от „Джейн Еър“, която нося в голямата ми чанта, в случай че неочаквано се наложи да чакам на някоя опашка. Подадох визитката като печеливш лотариен билет.
— Заместник-директор — прочете госпожа Бърд и ме огледа над очилата си. — Така, така. — Струва ми се, не си въобразявах прокрадналата се благоговейна нотка в гласа и. Тя притисна с палец ъгълчето на визитната ми картичка, сви устни и кимна кратко и решително. — Добре. Дайте ми минутка да се обадя на скъпите стари сестрички. Ще се опитам да ги убедя да ми позволят да ви разведа днес следобед.
Докато госпожа Бърд говореше приглушено в старомодната слушалка, аз седнах на тапицирания с крепон стол и отворих кафявия хартиен пакет с новите ми книги. Извадих лъскавото издание на „Човека от калта“ и го обърнах отзад. Казаното от мен беше вярно: по един или друг начин срещата ми с историята на Реймънд Блайд беше предопределила целия ми живот. Достатъчно ми беше само да държа книгата в ръцете си и ме изпълваше всепроникващо усещане, че знам точно коя съм.
Корицата на новото издание беше същата като на книгата от библиотеката на Уест Барнс, която мама беше взела преди почти двайсет години, и аз се усмихнах и си обещах да купя голям подплатен плик и да изпратя книгата обратно в библиотеката веднага щом се прибера у дома. Най-сетне един двайсетгодишен дълг щеше да бъде изплатен.
Защото, след като се излекувах от заушки и дойде време да върна книгата на госпожица Пери, тя като че ли беше потънала вдън земя. Колкото и мама да я търси, колкото и пламенно да я уверявах, че случилото се и за мен е загадка, книгата не се появи, нямаше я дори в бъркотията от други липсващи неща под леглото ми. След като беше проведено повсеместно издирване, мама ме заведе в библиотеката, за да направя признанието си лице в лице. Горката мама си навлече един от унищожителните погледи на госпожица Пери и едва не умря от срам, обаче аз бях твърде одързостена от сладостната наслада на притежанието, за да изпитвам вина. Това е първата ми и единствена кражба, но не можех да се спра — чисто и просто книгата и аз трябваше да бъдем заедно.
Телефонната слушалка на госпожа Бърд изтрака пластмасово върху вилката и аз се сепнах. От изопнатото й изражение веднага заключих, че новината е лоша. Изправих се и закуцуках към рецепцията, понеже лявото ми стъпало беше изтръпнало.
— Боя се, че сестрите Блайд днес не се чувстват добре — съобщи ми госпожа Бърд.
— О!
— Най-малката е имала пристъп и лекарят пътува натам да я прегледа.
Постарах се да прикрия разочарованието си. Много е непристойно да даваш израз на личната си неудовлетвореност, когато става дума за болна възрастна жена.
— Това е ужасно. Дано да се оправи.
Госпожа Бърд махна с ръка и прогони загрижеността ми като безобидна, но досадна муха.
— Сигурна съм, че ще се оправи. Още от дете има такива пристъпи.
— Пристъпи ли?
— Изгубено време, така ги наричат. Период, който тя изобщо не помни, обикновено след като се превъзбуди. Свързано е с нещо необичайно в пулса — твърде се ускорява или забавя, не помня, но тя често припада и когато се свести, не помни какво е правила. — Госпожа Бърд стисна устни, обзета от чувство, на което прецени, че е по-добре да не дава израз. — По-големите й сестри ще бъдат заети с нея днес, но никак не искат да ви отпращат. Казаха, че замъкът се нуждае от посетители. Много са ми интересни — честно казано, съм учудена, понеже обикновено не приемат охотно гости. Сигурно понякога се чувстват самотни да си бърборят само трите там, вътре. Затова предложиха да отидем утре предобед, какво мислите?
Гърдите ми се стегнаха притеснено. Не бях планирала да оставам, но мисълта, че ще си тръгна, без да съм разгледала замъка, ме изпълни с дълбоко и внезапно отчаяние. С мрачно разочарование.
— Имаме отменена резервация, така че разполагам със свободна стая, какво ще кажете? — попита госпожа Бърд. — Вечерята е в цената.