След смъртта на баща си през 1898 година Реймънд Блайд наследява замъка Милдърхърст и заедно с Мюриъл се завръща у дома. Много разкази от този период говорят, че двамата отдавна искат да станат истинско семейство, и наистина, когато се местят в Милдърхърст, Реймънд Блайд съвсем открито изразява в своите писма тревогата си, че още не е станал баща. Тази радост обаче няма да споходи двойката още няколко години и през 1905-а, Мюриъл в писмо споделя с майка си своя мъчителен страх, че двамата с Реймънд може би в крайна сметка няма да бъдат „благословени с рожби“. Вероятно с огромна радост и може би с известно облекчение четири месеца след въпросното писмо тя пише отново на майка си и й съобщава, че вече „носи дете“. Всъщност две деца, както се оказва: след тежка бременност и продължително залежаване през януари 1906 година Мюриъл ражда близначки. Писмата на Реймънд Блайд до братята му сочат, че това е най-щастливият период от живота му, а семейният албум с изрезки изобилства от фотографски доказателства за бащината му гордост.
На следващите две страници имаше различни снимки на двете момиченца. Двете несъмнено много си приличаха, но едната беше по-мъничка и фина от другата и се усмихваше не толкова уверено колкото сестричката си. На последната снимка мъж с чуплива коса и мило лице седеше на тапициран стол с по едно облечено в дантели бебе на всяко коляно.
Нещо в позата му — грейналите му очи може би или нежно притиснатите му към ръчичките на момичетата длани — подсказваше дълбоката му обич към двечките и докато се взирах внимателно, ми хрумна каква рядкост е да намериш снимка от онова време, на която бащата е заснет с дъщерите си по домашному и непосредствено. Нежна обич към Реймънд Блайд изпълни сърцето ми и продължих да чета.
Но всички събития са толкова радостни. Мюриъл Блайд загива една зимна вечер през 1910 година, когато нажежен до червено въглен от камината, до която седи тя, прехвърча над паравана и пада в скута й. Шифонът на роклята й бързо се възпламенява и тя изгаря, преди някой да успее да й се притече на помощ. След това пожарът унищожава източната кула на замъка Милдърхърст и огромната семейна библиотека на рода Блайд. Изгарянията на госпожа Блайд са сериозни и макар да я увиват във влажни превръзки и да я лекуват най-добрите лекари, месец по-късно тя умира от тежките си рани.
Скръбта на Реймънд Блайд след смъртта на съпругата му е толкова дълбока, че няколко години след това той не успява да публикува нито дума. Според някои източници е страдал от съкрушителна писателска блокада, а според други се затворил в кабинета си и отказвал да пише. Отворил помещението едва когато започнал работа над прочутия си роман „Истинската история на Човека от калта“, плод на интензивен труд през 1917 година. Историята е изключително популярна сред младите читатели, но мнозина критици съзират в нея алегория на Първата световна война, в която толкова много хора изгубили живота си сред калните поля на Франция, и по-специално, прокарват паралели между името Човек от калта и огромния брой войници далече от родината си, които се опитват да се върнат у дома при семействата си след страховитите кланета. Реймънд Блайд също е ранен във Фландрия през 1916 година и е изпратен у дома в Милдърхърст, където се възстановява под грижите на частни медицински сестри.
Липсата на самоличност на Човека от калта, а също опитът на разказвача да научи забравеното истинско име на това същество и неговото място и положение в историята, също биват възприемани като проява на почит към многобройните неизвестни воини от Първата световна война и към усещането за непригодност, което терзае Реймънд Блайд след завръщането му.
Колкото и научни изследвания да са посветени на тази дискусия, истината за вдъхновението, родило „Човека от калта“, си остава загадка. Реймънд Блайд е известен със сдържаността по отношение на написването на романа и казва само, че той е „дар“, че „музата го е посетила“ и че историята му е била поднесена в своята цялост. Може би в резултат на това „Истинската история на Човека от калта“ е един от малкото романи, успели да завладеят и да задържат интереса на читателите, и придобили почти митично значение. Учени от много страни все още разпалено обсъждат различни въпроси, свързани с написването на романа и с различните влияния върху него, но вдъхновението, на което се дължи „Човека от калта“, е една от най-дълговечните загадки на двайсети век.