Литературна загадка. Студена тръпка пробяга по гръбнака ми, докато повтарях думите едва чуто. Харесвах „Човека от калта“ заради историята и заради начина, по който изборът на думите ме караше да се чувствам, докато чета книгата, но всичко ставаше още по-хубаво сега, когато вече знаех, че написването на книгата е обвито в загадъчност.
Макар че до този момент Реймънд Блайд се е ползвал с уважение като писател, огромният успех на „Истинската история на Човека от калта“ в търговско отношение и като мнения на критиката засенчва предишните му творби и оттам нататък той се прочува като автора на любимия на цял народ роман. Постановката от 1924 година на „Човека от калта“ в лондонския Уест Енд му спечелва още по-широка публика, но въпреки многобройните молби на своите читатели Реймънд Блайд отказва да напише продължение. Романът е посветен първо на двете му дъщери близначки, Пърсифон и Серафин, но в по-късните издания е добавен още един ред, съдържащ инициалите на двете му съпруги: М. Б. и О. С.
Защото освен триумфа в професионално отношение Реймънд Блайд изживява подем и в личния си живот. Той се жени повторно през 1919 година за жена, на име Одет Силвърман, с която се запознава на прием в Блумсбъри, организиран от лейди Лондондъри. Произходът на госпожа Силвърман бил скромен, но талантът й като изпълнител на арфа й осигурява достъп до социални събития, които в противен случай със сигурност щели да останат недостъпни за нея. Годежът е кратък, а бракът предизвиква лек скандал в обществото заради напредналата възраст на младоженеца и младостта на булката — той е прехвърлил петдесет, а тя е на осемнайсет, само пет години по-голяма от дъщерите му от първия брак, — и заради различното им потекло. Носят се слухове, че Реймънд Блайд бил омагьосан — от младостта на Одет Силвърман и от нейната красота. Двойката се бракосъчетава в параклиса на Милдърхърст, отворен тогава за пръв път след смъртта на Мюриъл Блайд.
Одет ражда дъщеря през 1922 година. Детето е кръстено Джунипър, а хубостта му се вижда на многобройните останали от този период снимки. И отново въпреки непрекъснатите шеговити подмятания за липсата на син и наследник, писмата на Реймънд Блайд от този период сочат, че новото попълнение в семейството го радва. За жалост, щастието му е кратко, понеже на хоризонта вече се скупчват буреносни облаци. През декември 1924 година Одет умира от усложнения по време на ранния стадий на втората си бременност.
Нетърпеливо обърнах страницата и се натъкнах на две снимки. На първата Джунипър Блайд, вероятно четиригодишна, седеше с изпънати напред крака и скръстени глезени. Беше боса и от изражението й ставаше ясно, че е изненадана — и не е щастлива, — уловена в миг на самотен размисъл. Гледаше към обектива с бадемовидните си, леко раздалечени очи. В комбинация с тънката й руса коса, с луничките, осеяли чипото й носле, и с решителната й тясна устичка, очите й създаваха усещането за неправомерно придобито познание.
На другата снимка Джунипър беше млада жена, годините, сякаш се бяха изнизали за броени секунди и същият котешки поглед посрещаше обектива, но на едно вече зряло лице. Лице с огромна, но странна хубост. Помня как мама описа жените в общинската зала, които отстъпили назад при появата на Джунипър, как описа нейното излъчване. Сега, докато гледах тази снимка, можех да си го представя. Тя беше интригуваща и потайна, разсеяна и хитра едновременно. Чертите й, взети поотделно, искриците и проблясъците на емоции и интелект се съчетаваха в неустоимо цяло. Прегледах съпътстващия текст, търсейки някаква дата — април 1939 година. Същата година, в която моята дванайсетгодишна майка щеше да се срещне с нея.
След смъртта на втората си съпруга Реймънд Блайд се оттегля в кабинета си. Обаче освен кратки очерци за „Таймс“ той не издава нито едно значимо произведение. Макар че преди смъртта си Блайд работи над ново произведение, то не е, както се надяват мнозина, продължение на „Човека от калта“, а е по-скоро научен трактат за нелинейната природа на времето, обяснение на собствените му теории, познати на читателите от „Човека от калта“, за способността на миналото да прониква в бъдещето. Произведението остава недовършено.
В късните години от живота на Реймънд Блайд здравето му се влошава и той е убеден, че Човека от калта от прочутото му произведение е оживял, че го преследва и измъчва. Разбираем — макар и въображаем — страх, като се има предвид, че литанията на трагичните събития е сполитала повечето му любими същества. Страх, споделян от мнозина посетители в замъка. Разбира се, повечето хора очакват в един стар замък да изобилстват смразяващите кръвта истории и е съвсем естествено популярен роман като „Истинската история на Човека от калта“, чието действие се развива между стените на замъка Милдърхърст, да предизвикват подобни теории.