Реймънд Блайд приема католицизма в края на трийсетте години на двайсети век и през последните години от живота си се среща единствено със своя свещеник. Умира на 4 април 1941 година, петък, след като полита от кулата на Милдърхърст — същата съдба, отнела живота и на майка му шейсет и пет години по-рано.
В края на главата имаше още една снимка на Реймънд Блайд. Беше съвсем различна от първата — усмихнатият млад баща с двете близначки на коленете — и докато я разглеждах, си припомних разговора си с Алис от книжарницата. И по-конкретно, предположението й, че психическото разстройство, което измъчва Джунипър Блайд, се предава по наследство в семейството. Защото този човек, този Реймънд Блайд не излъчваше задоволството и лекотата, толкова осезаеми на първата снимка. Напротив, той изглеждаше обзет от мъчително безпокойство: очите му бяха тревожни, устните му бяха стиснати, брадичката му беше напрегната. Датата на снимката беше от 1939 година, когато Реймънд трябва да е бил на седемдесет и три години, но не само възрастта бе издълбала дълбоките бръчки по лицето му: колкото повече се взирах в снимката, толкова повече се уверявах в това. Докато четях, си помислих, че авторката на биографията вероятно се изразява метафорично, когато пише, че Реймънд Блайд е имал натрапчиви мисли, но сега разбрах, че не е така. Мъжът на снимката носеше уплашената маска на продължителното вътрешно терзание.
Здрачът се стовари тежко край мен и изпълни падината между възвишенията и горите на имението Милдърхърст, пролази по полето и погълна светлината. Снимката на Реймънд Блайд се разтвори в мрака и аз затворих книгата. Обаче не си тръгнах. Още не. Вместо това се загледах през пролуката между дърветата към замъка върху хребета на възвишението, към черния силует под мастиленото небе. И трепетно си помислих, че на следващата сутрин ще прекрача прага му.
Героите от замъка бяха оживели днес следобед пред мен, бяха ми влезли под кожата, докато четях, и сега имах чувството, че ги познавам открай време. Че макар случайно да попаднах в селцето Милдърхърст, имаше нещо много уместно в присъствието ми. Изпитах същото, когато за пръв път прочетох „Брулени хълмове“, „Джейн Еър“ и „Студен дом“. Сякаш историята вече ми беше позната, сякаш тя потвърди нещо, което винаги съм подозирала по отношение на света: че той ме очаква да го открия в собственото ми бъдеще.
Ако затворя очи, все още виждам сияйното сутрешно небе върху клепачите си: слънцето на ранното лято, леещо се от ясносинята небесна твърд. Споменът се откроява в паметта ми вероятно защото следващия път, когато видях Милдърхърст, сезоните се бяха сменили и градините, горите и полето бяха под мантията на металните есенни тонове. Но не и онзи ден. Докато потеглях за Милдърхърст с подробните указания на госпожа Бърд в ръка, се оживих от поривите на отдавна погребано желание. Всичко се прераждаше: птича песен багреше въздуха, бръмченето на пчелите го сгъстяваше, а топлото слънце ме примамваше нагоре по хълма към замъка.
Вървях ли, вървях и точно когато започнах да се опасявам, че има опасност безнадеждно да се изгубя сред дърветата на безкрайната гора, излязох пред ръждясала врата и се озовах пред един занемарен басейн. Беше голям и кръгъл, поне десетина метра в диаметър — веднага разбрах, че това е басейнът от разказа на госпожа Бърд, проектиран от Оливър Сайкс, когато Реймънд Блайд е довел в замъка първата си съпруга. В много отношения приличаше на по-малкия във фермерската къща, но на мен ми направиха впечатление разликите. Ако басейнът на госпожа Бърд блещукаше весело под слънцето и грижливо поддържаната морава обгръщаше плътно перваза му от пясъчник, този басейн отдавна беше оставен на самотек. Камъните по ръба му бяха покрити с мъх, помежду им бяха зейнали празнини и в момента басейнът беше обграден от блатничета и маргаритки — жълти личица, които се съревноваваха за разпокъсаната слънчева светлина. По повърхността имаше диворасли водни лилии, листата им се прихлупваха едно върху друго и топлият ветрец браздеше басейна, сякаш бе покрит с огромна люспеста рибена кожа. Буйно пораснала, екзотична аномалия.