Гласът й се препъна в кошмарната дума, очите й ме умоляваха да усетя в нея същия ужас, който изпитваше и Сафи. Започнала беше да мачка дантелената си кърпичка в свитата си ръка. Пресегнах се и лекичко я докоснах.
— Много съжалявам — уверих я тихичко.
Цялата трепереше от гняв, от отчаяние.
— Ние не искахме и дума да става, аз не давах. Нямаше да му позволя да ми я отнеме. Пърси разговаря с лекаря, обясни му, че в замъка Милдърхърст не се правят такива неща, че семейство Блайд се грижи за своите хора. Накрая той се съгласи — Пърси може да бъде много убедителна, — но настоя да предпише по-силни лекарства за Джунипър. — Тя притисна лакираните си нокти към крака си като котка, която освобождава напрежението, и аз забелязах в чертите й нещо, което не бях зървала досега. Сафи беше по-благата близначка, по-покорната, но и тя притежаваше сила. Станеше ли въпрос за Джунипър, за това, да се бори за малката си сестра, която обожаваше, Сафи Блайд беше твърда като канара. Следващите й думи изхвърчаха като пара от чучура на чайник, толкова горещи, че пареха: — Иска ми се никога да не бе заминавала за Лондон, никога да не се беше срещала с този човек. Най-силно от всичко в живота си съжалявам, че тя замина. След това всичко пропадна. Нищо повече не беше същото, за никоя от нас.
Тогава започнах да прозирам каква е целта й, защо ми разказва тази история, защо според нея това ще ми помогне да разбера остротата на Пърси — нощта, когато Томас Кавил не беше дошъл, беше променила живота на всички тях.
— Пърси — подех и Сафи кимна леко, — Пърси също ли се промени след това?
В този момент в коридора се разнесе шум, целенасочени стъпки, характерното потропване на бастунчето на Пърси, сякаш беше чула името си, сякаш беше усетила, че е тема на непозволен разговор.
Сафи се оттласна от ръкохватката на дивана и се изправи.
— Едит току-що пристигна — побърза да обясни тя, когато Пърси се появи на вратата. Махна към мен с ръката, в която държеше кърпичката. — Разказвах й за горкия Бруно.
Пърси ни измери с поглед: първо мен, все още седнала на дивана, после Сафи, застанала до мен.
— Свърза ли се с младежа? — продължи Сафи с леко треперещ глас.
Кратко кимване.
— Идва насам. Ще го посрещна на вратата и ще му подскажа къде да търси.
— Да, добре. Добре — каза Сафи.
— После ще заведа госпожица Бърчил долу — отвърна тя на незададения ми въпрос. — В стаята с архива, както обещах.
Усмихна се, но вместо да продължи да търси Бруно, както очаквах, Пърси влезе в салона и застана до прозореца. Бавно разгледа дървената рамка, забеляза някаква драскотина по стъклото, приведе се по-наблизо, но явно импровизираният оглед беше просто измислен повод да остане при нас в стаята. И тогава си дадох сметка, че Сафи има право. По някаква причина Пърси Блайд не искаше да оставам насаме с близначката й, което ме върна към подозрението ми от предния ден — че Пърси се притеснява да не би Сафи да ми каже нещо, което не бива. Начинът, по който Пърси контролираше сестра си, беше смайващ — той ме заинтригува и накара гласчето в главата ми да настоява за благоразумие, но всъщност най-силното ми желание беше да чуя финала на разказа на Сафи.
Следващите около пет минути, през които със Сафи си бъбрехме за времето, а Пърси продължаваше да оглежда стъклото и да човърка прашната рамка, бяха едни от най-дългите, които съм преживявала. Най-сетне въздъхнахме облекчено, когато чухме да се приближава кола. Всички прекратихме изпълненията си, замълчахме и застинахме неподвижно.
Двигателят приближи съвсем и спря. Вратата силно се затръшна. Пърси въздъхна:
— Сигурно е Нейтан.
— Да — потвърди Сафи.
— Връщам се след пет минути.
И най-сетне излезе. Сафи почака и едва когато стъпките се отдалечиха напълно, тя въздъхна веднъж кратко и се завъртя с лице към мен. Усмихна ми се и аз прочетох в усмивката й извинение и неудобство. Когато продължи разказа си, в гласа й долових нова решителност.
— Сигурно сте забелязали, че Пърси е най-силната от нас. Тя винаги е смятала себе си за закрилница, още когато бяхме малки. В повечето случаи това ме устройваше. Хубаво е човек да има закрилник.