— Пърси има много способности, но не умее да се грижи за деца и за болни хора. Нужна е известна… — пръстите й отново се залутаха и тя изгледа старинната преграда пред камината, все едно там може да пише каквото й трябва, — … мекота, струва ми се. Не. Не, не можех да оставя Джунипър само под грижите на Пърси. Затова написах писмо и отказах поста.
— Сигурно ви е било много трудно.
— Човек просто няма избор, когато става дума за семейството му. Джунипър е по-малката ми сестра. Не можех да я изоставя, не по този начин. Освен това, дори ако онзи мъж беше дошъл, както се очакваше, ако се бяха оженили и се бяха преместили да живеят другаде, аз може би пак нямаше да мога да замина.
— Защо не?
Тя изви изисканата си шия, без да ме поглежда.
В коридора се разнесе шум точно както преди, глуха кашлица и рязкото потропване на бастунчето, което приближаваше към нас.
— Пърси…
В мига, преди тя да се усмихне, прозрях отговора на въпроса ми. Видях го в измъченото й изражение на някой, който цял живот е бил пленник. Бяха близначки, двете половини на едно цяло, но ако едната копнееше да избяга, да живее самостоятелно, другата отказваше да остане сама. И Сафи, чиято благост я правеше слаба, чиято състрадателност я правеше мека, не беше успяла да се откопчи.
Последвах Пърси Блайд по коридори и стълбища към все по-тъмните дълбини на замъка. И бездруго мълчалива, тази сутрин тя беше решително затворена. Затворена и загърната в цигарен дим, чийто мирис беше толкова силен, че трябваше да оставя разстояние помежду ни, докато вървяхме. Във всеки случай нямах нищо против да помълчим, защото след споделеното от Сафи не бях в настроение за неловки разговори. Притесняваше ме нещо в разказа на Сафи — или не толкова в самия разказ, колкото фактът, че ми го поднесе. Твърдеше, че се опитва да ми обясни поведението на Пърси, и аз наистина вярвах, че близначките са били разтърсени от психическия срив на Джунипър, след като е била изоставена, но защо Сафи твърдеше толкова разпалено, че Пърси е понесла всичко по-тежко? Особено след като самата Сафи беше поела майчинската роля спрямо наранената си по-малка сестра. Знаех, че е разстроена от нелюбезното поведение на Пърси предния ден, и се опитваше да ми покаже човешкото лице на близначката си, но сякаш малко преигра, сякаш решимостта й да ми представи Пърси Блайд като светица беше прекадена.
Пърси спря на едно място, където се пресичаха два коридора, и извади пакета с цигарите от джоба си. Кокалчетата на пръстите й се свиха на топчици, докато се бореше с клечката кибрит, накрая успя да я драсне и в светлината на пламъка видях лицето й и доказателството, че е разтърсена от сутрешните събития. Докато край нас се стелеше сладникавият пушечен мирис на пресен тютюн и тишината се задълбочаваше, казах:
— Наистина съжалявам за Бруно. Сигурна съм, че племенникът на госпожа Бърд ще го намери.
— Така ли? — Пърси издиша и очите й се вгледаха в моите без никакво доброжелателство. Устната й потрепна от едната страна. — Животните знаят кога наближава краят им, госпожице Бърчил. И не искат да се превръщат в бреме. Те не са като човешките същества, които винаги търсят някой да ги утешава.
Тя наведе глава и ми даде знак да я последвам зад ъгъла, а аз се почувствах глупава и дребничка и реших да престана да изразявам съчувствието си.
Спряхме отново пред врата, до която стигнахме. Една от многото, които бяхме подминали по време на обиколката отпреди месеци. С цигара на устните, Пърси извади от джоба си голям ключ и шумно го пъхна в ключалката. Позатрудни се, старият механизъм се задвижи и вратата се отвори. Вътре беше тъмно, нямаше прозорци и доколкото видях, покрай стените бяха поставени масивни дървени картотеки, каквито ще видите в повечето правни кантори в Лондонското сити. От тавана висеше една–единствена крушка на тъничка жица, която се полюшваше напред–назад на порива свеж въздух от отворената врата.
Чаках Пърси да ме поведе, а когато не го направи, я погледнах неуверено. Тя дръпна от цигарата си и каза само:
— Аз не влизам там.
Може би изненадата ми си е проличала, тъй като добави със съвсем леко потрепване, което дори би останало незабелязано.
— Не обичам тесни места. Зад ъгъла има парафинова лампа. Извадете я и ще ви я запаля.
Погледнах към тъмните дебри на стаята.
— Крушката не работи ли?
Тя ме изгледа, дръпна един шнур и крушката светна ярко, после замъждука и само раздвижи сенките. Успяваше да освети пространство не повече от един метър в диаметър.