— Предлагам да ползвате и лампата.
Усмихнах се мрачно и лесно намерих лампата в ъгъла, точно където Пърси ми каза. Когато я вдигнах, се чу бълбукане и Пърси се обади:
— Това е обещаващо. Нямаше да има полза от нея без парафин. — Аз държах основата, тя свали стъклото и завъртя едно копче, голямо колкото монета, за да удължи фитила, преди да го запали. — Никога не съм харесвала миризмата — каза тя и постави стъклото обратно. — Напомня за бомбоубежища, зловещи места. Пълни със страх и безпомощност.
— И сигурност, бих казала. Утеха?
— Може би за някои, госпожице Бърчил.
Не каза нищо повече, а аз огледах тънката метална дръжка отгоре и я изпробвах, за да се уверя, че ще издържи тежестта на лампата.
— Никой не е влизал тук от цяла вечност — каза Пърси Блайд. — Бюрото е отзад. Тетрадките ще намерите в кашоните под него. Надали са добре подредени: татко умря през войната, тогава бяхме ангажирани с други неща. Никой нямаше време да подрежда — поясни отбранително, като че ли бих я критикувала като немарлива домакиня.
— Разбира се.
По лицето й премина сянка на съмнение, но после изчезна и тя се закашля силно, закрила устата си с ръка.
— Ами добре, ще се върна след час — каза.
Кимнах, внезапно обзета от желание да задържа компанията й за още мъничко.
— Благодаря ви, наистина съм ви признателна за тази възможност…
— Внимавайте с вратата. Гледайте да не се затвори зад гърба ви.
— Добре.
— Самозаключва се. Изгубихме едно куче така. — Устните й се разкривиха, но изражението не се превърна точно в усмивка. — Аз съм възрастна жена, не можете да разчитате, че ще помня къде съм ви оставила.
Помещението беше дълго и тясно, а по дължина имаше ниски тухлени арки, които крепяха тавана. Стиснах силно лампата и я вдигнах над главата си, за да осветява стените, докато бавно и колебливо пристъпвах вътре. Пърси не лъжеше, когато каза, че отдавна никой не е влизал тук. Стаята носеше непогрешимия отпечатък на покоя. Цареше тишина, като в църква, и аз изпитах тайнственото усещане, че ме наблюдава нещо по-голямо от мен.
„Фантазираш си — напомних си. — Тук няма никой, само ти и стените.“ Това обаче беше само част от проблема. Не ставаше дума за които и да е стени, а за каменните стени на замъка Милдърхърст, под чиято кожа далечните времена шептяха, наблюдаваха. Колкото по-навътре в стаята навлизах, толкова повече се засилваше странното и тежко усещане. Потъвах в дълбините на усамотението — дори на самотата. Заради тъмнината, разбира се, заради последния ми разговор със Сафи, заради печалния разказ за Джунипър.
Но това беше единствената ми възможност да зърна бележниците на Реймънд Блайд. Разполагах с един час и после Пърси Блайд щеше да дойде да ме вземе. Най-вероятно нямаше да ми позволят второ посещение в стаята с архива, така че най-добре да си отварям очите на четири сега. Мислено си направих списък, докато вървях: дървени картотеки покрай двете стени, а над тях — вдигнах лампата да погледна — карти и архитектурни планове от различни епохи. Малко по-нататък висеше сбирка от малки дагеротипи в рамки.
Серия портрети на една и съща жена: на единия тя се беше излегнала на шезлонг, облечена доста неглиже, на другите гледаше право в обектива в стил Едгар Алан По, облечена в дреха с висока викторианска яка. Приведох се по-наблизо, доближих лампата, за да разгледам лицето върху бронза, и духнах натрупалия се отгоре прах. Странна студенина плъзна по гръбнака ми, когато лицето се показа. Жената беше красива, но по някакъв смътно кошмарен начин. Гладки устни, съвършена кожа сякаш без пори, изопната върху високите скули, лъскави едри зъби. Приближих лампата достатъчно, за да прочета гравираното в ръкопис име под снимката: Мюриъл Блайд. Първата съпруга на Реймънд, майката на близначките.
Странно, че портретите й бяха в стаята с архива. Запитах се дали се дължи на скръбта на Реймънд Блайд, или на ревниво нареждане на втората му съпруга. Така или иначе, и без да знам защо съм толкова доволна да го сторя, отместих лампата и жената отново потъна в мрак. Нямах достатъчно време да изследвам всяка ниша в тази стая. Реших да намеря бележниците на Реймънд Блайд, да погълна възможно най-много от тях за един час, после да оставя зад гърба си това странно място с мирис на застояло. Вдигнах лампата пред себе си и продължих да вървя.