После снимките по стените отстъпиха място на лавици от пода до тавана и аз неволно забавих крачка. Все едно бях попаднала в съкровищница, тук бяха натрупани всякакви неща: книги — много книги — вази и китайски порцелан, дори кристални чаши. Ценни вещи, доколкото можех да преценя, не отпадъци. Изобщо не проумявах какво търсеха тук, защо събираха прах в стаята с архива.
Зад тях се появи нещо достатъчно интригуващо и ме накара да спра: четирийсет-петдесет кутии с еднаква големина, покрити с красива хартия — на цветя в по-голямата част. На някои от тях имаше етикетчета и аз се приближих, за да прочета едно: „Излекувано сърце: роман от Серафин Блайд“. Повдигнах капака и надникнах вътре: купчина листове напечатан текст, ръкопис. Спомних си думите на мама, че всички Блайд са писатели — всички, освен Пърси. Вдигнах лампата по-високо, за да огледам кутиите, и се усмихнах удивено. Това бяха историите на Сафи. Много плодовита писателка. В известен смисъл беше потискащо да ги видиш всичките събрани тук: разкази и мечти, хора и места, в които някога е била вложена огромна енергия и работоспособност, но през годините са били зарязани в мрака и отново са се превърнали в прах. На другото етикетче пишеше „Брак с Матю де Курси“. Издателят в мен не издържа: вдигнах капака и извадих листовете отвътре. Тук обаче нямаше ръкопис, а сбирка от различни документи — проучване, допусках. Стари скици — сватбени рокли, флорални мотиви — изрезки от вестници, описващи различни светски сватби, надраскани на ръка бележки за поръчки, а после, малко по-надолу, съобщение от 1924 година за годежа на Серафин Грейс Блайд за Матю Джон де Курси.
Оставих документите. Това наистина беше изследване, но не за роман. В тази кутия бяха плановете за сватбата на Сафи, която така и не се беше състояла. Затворих капака и отстъпих назад, обзета от внезапна вина, задето бях нахлула в нейния свят. Хрумна ми, че всяко нещо в тази стая е останка от по-голяма история: лампите, вазите, книгите, платнената торба, кутиите на цветя на Сафи. Стаята с архива беше гробница досущ като древните гробници. Тъмна и студена гробница на фараон, където отиваха безценните неща, за да бъдат забравени.
Когато стигнах масата в дъното, имах чувството, че съм изминала маратон в Страната на чудесата на Алиса. Затова, когато се обърнах, установих изненадано, че полюшващата се електрическа крушка и вратата — грижливо подпряна с един сандък — са само на петнайсетина метра зад мен. Намерих бележниците точно където ми каза Пърси и точно както ми каза: натрупани на купчина кашони, сякаш някой беше минал покрай бюрото и лавиците в кабинета на Реймънд Блайд, беше прибрал всичко на едно място и го беше зарязал тук. Разбирах, че през войната са имали други проблеми, но въпреки това ми се стори странно нито една от близначките да не намери време да се заеме с това дори десетилетия по-късно. Бележниците на Реймънд Блайд, неговите писма и дневници заслужаваха да бъдат в някоя библиотека, съхранени и ценени, достъпни за учените години по-късно. Помислих си, че най-вече Пърси с нейния силен усет към наследствеността би трябвало да се постарае да опази останалото от баща си.
Поставих лампата в задната част на бюрото, достатъчно далече, за да не я съборя случайно, и измъкнах кашоните изпод масата, качих ги един по един на стола и порових в тях, докато намерих дневниците от периода 1916 до 1920 година. Реймънд Блайд ме беше улеснил, като беше написал върху всеки съответната година, и след малко вече бях разгърнала дневника от 1917 година. Извадих своя бележник от чантата си и започнах да си нахвърлям бележки за онова, което ми се струваше полезно за статията. От време на време спирах, за да се насладя на факта, че това наистина бяха неговите дневници, че този завъртян почерк, тези идеи и чувства са се появили в главата на този велик човек.
Как да опиша тук, разполагайки само с думи, невероятния миг, когато отгърнах съдбовната страница и усетих как нещо се размърда в написаното под пръстите ми? Почеркът стана по-тежък, по-целенасочен, текстът сякаш беше написан по-бързо: ред след ред изпълваха всяка страница, а когато се приведох по-наблизо и започнах да разчитам неясния почерк, осъзнах с тръпка, която тръгна от дълбините на сърцето ми, че това е първата чернова на „Човека от калта“. Седемдесет и пет години по-късно ставах свидетел на раждането на една класика.
Обръщах страница след страница, оглеждах текста, поглъщах го, наслаждавах се на дребните промени, сравнявайки написаното със спомена си за издадения текст. Стигнах до края и макар да съзнавах, че не бива, положих длан върху последната страница, затворих очи и се съсредоточих върху следите от писалката под кожата си.