И тогава го усетих: малкото ръбче отстрани, на около два сантиметра и половина от външния край. Нещо беше пъхнато между кожената подвързия на бележника и последната страница. Отгърнах и наистина — твърд лист хартия с назъбени краища като от скъп комплект за писма. Сгънат на две.
Имаше ли изобщо някакъв шанс да не го отворя? Надали. Обикновено не оставям писма неотворени, а и в мига, в който го зърнах, нещо започна да подскача под кожата ми. Усетих нечии очи върху себе си, поглед в тъмното, който ме насърчаваше да надникна.
Текстът беше написан с четлив почерк, но бе избелял, затова го приближих до лампата, за да разчета думите. Започваше от средата на изречението, един-единствен лист от по-дълго писмо.
„… не е нужно да ти казвам, че това е прекрасна история. Никога досега произведенията ти не са отвеждали читателя на толкова живописно приключение. Стилът е богат, а историята — увлекателна, с почти зловеща далновидност — вечният стремеж на човека да се отърси от миналото и да отиде отвъд миналите си действия, за които съжалява. Момичето Джейн е особено трогателно същество, а състоянието на прага на зрелостта е съвършено описано.
Докато четях ръкописа обаче, не убягнаха от вниманието ми сериозните прилики с друга история, която и двамата познаваме. По тази причина и понеже знам, че си почтен и добър човек, те умолявам както за твое добро, така и за доброто на другия, да не издаваш «Истинската история на Човека от калта». Знаеш не по-зле от мен, че не ти трябва да разкажеш тази история. Не е твърде късно да изтеглиш ръкописа. Опасявам се, че ако не го направиш, последиците ще бъдат от изключително печално…“
Обърнах листа, но отзад не пишеше нищо повече. Претърсих бележника за останалата част от писмото. Отново разлистих страниците, дори хванах бележника за гръбчето и внимателно го разклатих. Нищо.
Но какво можеше да означава това? Какви прилики? Каква друга история? Какви последици? И кой би могъл да отправи такова предизвикателство?
Раздвижване в коридора. Застинах неподвижно и се ослушах. Някой идваше. Сърцето ми биеше като лудо в гърдите, писмото трепереше между върховете на пръстите ми.
Поколебах се за част от секундата, после го пъхнах в бележника си и притиснах корицата. Погледнах през рамо точно навреме, за да видя силуета на Пърси Блайд в рамката на вратата.
Не знам как съм стигнала до фермата, не помня нито секунда от пътя си до там. Вероятно съм успяла да се сбогувам със Сафи и с Пърси, после съм се запрепъвала надолу по склона, без да се нараня. Бях зашеметена, изобщо не съзнавах какво се случва, откакто напуснах замъка до пристигането ми обратно в стаята. Не можех да престана да мисля за съдържанието на писмото, което бях откраднала. Трябваше незабавно да поговоря с някого. Ако бях разчела съдържанието му правилно — а думите не бяха никак сложни, — някой обвиняваше Реймънд Блайд в плагиатство. Кой беше този загадъчен човек и коя по-ранна история имаше предвид? Който и да беше, твърдеше, че е прочел ръкописа на Реймънд Блайд, което означава, че се е запознал със сюжета и е написал писмото преди публикуването на книгата през 1918 година. Този факт стесняваше вероятностите, но не ми помагаше истински. Нямах представа на кого може да е бил изпратен ръкописът. Е, имах представа: работех в издателския бизнес и знаех, че текстът е бил четен от редактори, коректори и неколцина доверени приятели. Но това бе най-общо, трябваха ми имена, дати и конкретни подробности, преди да установя доколко сериозно трябва да приемам обвиненията в писмото. Защото ако бяха верни, ако Реймънд Блайд беше откраднал историята на Човека от калта, последиците щяха да бъдат огромни.
За такова откритие мечтаеха учени и историци, това бе сензация, от която правиш кариера, обаче аз изпитвах единствено погнуса. Не исках да е вярно, надявах се да е някаква шега, дори недоразумение. Собственото ми минало, обичта ми към четенето и книгите бяха неразривно свързани с „Човека от калта“ на Реймънд Блайд. Да приема, че историята никога не е била негова, че той я е откраднал от другаде, че корените й не са в плодородната почва на замъка Милдърхърст, означаваше не само да разпердушиня една литературна легенда, но беше и жесток личен удар.
Така или иначе, бях намерила писмото и ми плащаха да пиша за произведението на Реймънд Блайд, и по-специално за създаването на романа. Не можех просто да пренебрегна обвинението в плагиатство, понеже не ми допада. Особено след като то обясняваше до голяма степен неохотата на Реймънд Блайд да обсъжда източника на вдъхновението си.