Нуждаех се от помощ и знаех точно към кого да се обърна. Когато се прибрах във фермата, успях да избегна госпожа Бърд и се шмугнах право в стаята ми. Вдигнах слушалката на телефона още преди да седна. Пръстите ми се засуетиха несръчно в бързината да набера номера на Хърбърт.
Телефонът звънеше, но никой не вдигна.
— Не! — изграках в слушалката, но тя си остана безмълвна.
Почаках нетърпеливо, после опитах отново и цяла вечност слушах далечния звън. Задъвках ноктите си, препрочетох бележките си и опитах отново да звънна, но нищо. Дори си помислих дали да не се обадя на татко, но се възпрях, понеже се опасявах вълнението да не навреди на сърцето му. И после погледът ми попадна на името на Адам Гилбърт върху първите интервюта.
Набрах номера му, почаках, никакъв отговор. Опитах отново.
Някой вдигна.
— Ало. Госпожа Батън е на телефона.
Идеше ми да се разплача от радост.
— Обажда се Едит Бърчил. Бих искала да говоря с Адам Гилбърт.
— Съжалявам, госпожице Бърчил. Господин Гилбърт замина за Лондон, има уговорен преглед в болницата.
— О! — по-скоро треперливо възклицание, отколкото дума.
— Ще се върне след ден-два. Ако искате, мога да му предам съобщение и той да ви се обади, когато се върне в края на седмицата.
— Не — отвърнах. Беше твърде късно, нуждаех се от помощ сега, но все пак беше по-добре от нищо. — Да, добре. Благодаря ви. Бихте ли му предали, че е много важно. Мисля, че има вероятност да съм се натъкнала на нещо, свързано със загадката, която с него обсъждахме неотдавна.
През остатъка от вечерта се взирах в писмото, драсках неразгадаеми фигури в бележника си и набирах номера на Хърбърт, а после слушах призрачните гласове в тази празна телефонна линия. В единайсет часа най-сетне се примирих, че е твърде късно да продължавам да дебна празната къща на Хърбърт и че съм сама с проблема си.
Когато тръгвах към замъка на следващата сутрин, изтощена и с подпухнали очи, имах чувството, че съм се въртяла в центрофуга. Бях скрила писмото във вътрешния джоб на сакото ми и непрекъснато плъзгах ръка вътре, за да проверя дали още е там. Не мога да обясня точно защо, но когато излязох от стаята, се почувствах длъжна да го взема, да го скрия на сигурно място и да го нося със себе си. Немислимо беше да го оставя върху бюрото. Решението ми не беше рационално, не го взех от страх, че някой друг може да го види през деня. Дължеше се на странното и изгарящо убеждение, че писмото си беше мое, че ми се беше показало, че в момента помежду ни има връзка и аз съм длъжна да разбуля скритата в него тайна.
Когато пристигнах, Пърси Блайд ме очакваше, преструвайки се, че плеви някакво растение в саксия до предните стълби. Видях я, преди тя да ме забележи, затова знам, че се преструваше. Преди някакво зловещо шесто чувство да я предупреди за присъствието ми, тя стоеше изправена, облегната на камъните на стълбите, обгърнала кръста си с ръце и насочила вниманието си към нещо в далечината. Беше застинала напълно неподвижно и беше толкова пребледняла, че приличаше на статуя. Макар и не такава, която повечето хора биха поставили пред дома си.
— Някаква следа от Бруно? — попитах и се зачудих дали съумявам да звуча нормално.
Тя се престори на изненадана от пристигането ми и потърка пръсти, а по земята се посипа малко кал.
— Не тая големи надежди. Не и след като застудя толкова. — Тя изчака да стигна до нея, после протегна ръка и ме покани да я последвам. — Елате.
В замъка не беше по-топло, отколкото навън. Всъщност камъните сякаш задържаха студения въздух и цялото място изглеждаше някак по-сиво, по-тъмно и по-сурово от преди.
Очаквах да поемем по обичайния коридор към жълтия салон, но вместо това Пърси ме преведе през тайна вратичка, сгушена зад една ниша във вестибюла.
— Кулата — каза тя.
— А!
— За статията ви.
Кимнах и понеже започнахме да се изкачваме по тясното извито стълбище, я последвах.
С всяка следваща стъпка неловкостта ми растеше. В думите й имаше истина — действително беше важно за материала ми да разгледам кулата, — но въпреки това имаше нещо неопределимо странно в предложението на Пърси Блайд да ми покаже това място. Досега се бе държала неохотно, не искаше да разговарям със сестрите й, нито да разгледам бележниците на баща й. А тази сутрин ме очакваше навън, на студа, предложи да ме заведе в кулата, без да се налага да я моля — е, това беше наистина неочаквано, а неочакваните неща ми създаваха неловко усещане.