Казах си, че вероятно влагам прекалено много в случващото се: Пърси Блайд ме беше избрала да пиша за баща й, а гордостта й от замъка беше нейната същност. Вероятно не ставаше дума за нищо повече. Или пък си мислеше, че колкото по-рано разгледам каквото ми трябва, толкова по-бързо ще си тръгна и отново ще ги оставя на спокойствие. Колкото и да се убеждавах обаче, мъчителното усещане беше започнало да ме гризе. Питах се дали по някакъв начин тя не знаеше какво съм открила?
Стигнахме до малка платформа от речни камъни. В тъмната стена беше избит тесен островръх прозорец и аз хвърлих поглед към гъстата шир на гората Кардейкър — превъзходна, когато я виждаш цялата, но зловеща само в един отрязък.
Пърси Блайд отвори тясна врата със заоблена горна част.
— Стаята в кулата.
Отново се дръпна настрани, за да вляза първа. Пристъпих несигурно и спрях върху избелял килим в саждени тонове в средата на неголямо кръгло помещение. Първото, което забелязах, бяха току-що подредените дърва за огрев, вероятно като подготовка за нашето посещение.
— Е, вече сме сами — затвори Пърси вратата зад нас.
От думите й сърцето ми затуптя лудо, но не можех да кажа точно защо. Не разбирах страха си. Тя беше възрастна жена, крехка старица, която беше изразходвала всичките си оскъдни сили, за да се качи по стълбите. Ако се сборичкахме физически, със сигурност щях да успея да се защитя. Но въпреки това. Имаше нещо в блясъка на очите й — дух, по-силен от тялото. Единствената ми мисъл беше, че полетът от тук до земята е ужасно дълъг и че много хора вече са загинали, падайки от ето този прозорец тук…
За щастие, Пърси Блайд не можеше да прочете мислите ми и да види стаения в тях ужас като от мелодраматичната литература. Тя леко изви китката си и каза:
— Ето това е, тук работеше той.
Думите й най-сетне ме извадиха от мрачните мисли и аз си дадох сметка, че се намирам в кулата на Реймънд Блайд. По тези рафтове, направени специално по извивката на облите стени, бяха стояли любимите му книги, до тази камина беше седял той денем и вечер, работейки над книгите си. Плъзнах пръсти по бюрото, на което беше написал „Човека от калта“.
Писмото прошепна до кожата ми. Ако наистина е написал сам книгата.
— Има една стая — поде Пърси Блайд и драсна клечка кибрит, за да запали огъня, — зад мъничка врата във входния вестибюл. Четири етажа по-надолу, но точно под кулата. Понякога двете със Сафи седяхме там. Като малки. Докато татко работеше. — Беше рядък миг на откритост и аз не можех да откъсна поглед от нея, докато говореше. Беше дребничка, слаба и крехка, но имаше нещо дълбоко у Пърси Блайд, някаква сила — вероятно на характера — която привличаше както свещ мушица. Сякаш доловила интереса ми, тя се затвори, по лицето й пробяга мимолетна усмивка и тя се изправи. Кимна ми и хвърли в огъня изгорялата клечка кибрит. — Заповядайте, разгледайте.
— Благодаря.
— Но не се приближавайте до прозореца. Да не паднете от високо.
Удостоих я с усмивка, която успях да издокарам, и започнах да оглеждам стаята. Сега лавиците бяха празни, вероятно по-голямата част от предишното им съдържание беше по картотеките на стаята с архива, но по стените все още висяха картини. Една привлече погледа ми. Познавах изображението: „Сънят на разума“ на Гоя. Спрях пред гравюрата, разгледах човешката фигура на преден план, отпусната, приведена — сякаш от отчаяние — върху писалището си, докато над нея се носеше рояк от чудовищни същества, издигайки се и сякаш черпейки сили от заспалия му разум.
— Беше на баща ми — поясни Пърси. Сепнах се от гласа й, но не се обърнах, а когато отново погледнах изображението, го възприех различно и видях в стъклото собственото си неясно отражение и нейното зад мен. — Нас ни плашеше ужасно.
— Разбирам защо.
— Татко казваше, че е глупаво да се страхуваш. Че е по-добре да си извадиш поука.
— И каква по-точно? — обърнах се към нея.
Тя докосна стола до прозореца.
— О, не — поредната бледа усмивка, — предпочитам да остана права.
Пърси примигна бавно и за миг си помислих, че ще настоява. Тя обаче не го направи, а изрече плавно: