— Поуката, госпожице Бърчил, е, че когато разумът спи, се появяват обуздаваните дотогава чудовища.
Дланите ми бяха лепкави от пот и от тях по ръцете ми нагоре плъзна топлина. Нямаше как да е прочела мислите ми. Нямаше откъде да знае какви чудовищни неща си представям, откакто намерих писмото, страховитите ми фантазии, че някой ще ме блъсне през този прозорец.
— В това отношение Гоя е изпреварил Фройд.
Усмихнах се измъчено, но тогава топлината обля бузите ми и си дадох сметка, че няма да издържа повече напрежението, увъртането. Не бях за такива игрички. Ако Пърси Блайд знаеше какво съм намерила в стаята с архива, ако подозираше, че го нося със себе си и че се каня да разнищя историята по-нататък, ако всичко това беше сложен замисъл, целящ да ме принуди да призная измамата си и да ми попречи да разкрия лъжата на баща й, тогава бях готова. Нещо повече, аз самата щях да нанеса първия удар.
— Госпожице Блайд, вчера намерих нещо. В стаята с архива.
Изражението й стана ужасно — кръвта тутакси и изцяло се смъкна от лицето й. Но със същата бързина тя успя да го прикрие. Примигна.
— Е? Боя се, че няма да мога да отгатна, госпожице Бърчил, ще се наложи да ми кажете какво е.
Бръкнах в джоба си и извадих писмото, като се постарах да успокоя пръстите си, докато й го подавам. Наблюдавах я как вади очилата си за четене от джоба и ги вдига пред очите си, докато преглежда страницата. Времето забави неимоверно своя ход. Тя бавно прокара пръсти по страницата.
— Да, разбирам — каза почти с облекчение, сякаш не от това мое откритие се бе опасявала.
Чаках да продължи и когато стана ясно, че няма намерение да го стори, казах:
— Много съм притеснена. — Несъмнено това беше най-трудният разговор, който съм подхващала някога. — Ако има съмнения, че „Човека от калта“ е… — Не можах да се накарам да кажа „откраднат“. — Ако има вероятност баща ви да е прочел сюжета някъде другаде — преглътнах, стаята се въртеше пред очите ми, — както, изглежда, намеква писмото, издателите трябва да знаят.
Пърси сгъваше писмото много старателно и решително и каза едва след като приключи:
— Нека ви успокоя, госпожице Бърчил. Баща ми е написал всяка дума от тази книга.
— Но писмото… сигурна ли сте?
Допуснах огромна грешка, като й казах. Какво очаквах да направи тя? Да разговаря честно с мен? Да ми даде благословията си да направя проучвания, с които ще лиша баща й от благонадеждност в литературния свят? Беше естествено, разбира се, дъщеря му да го подкрепя, особено дъщеря като Пърси.
— Съвсем сигурна съм, госпожице Бърчил — погледна ме тя право в очите. — Аз съм писала това писмо.
— Вие ли?
Отсечено кимване.
— Но защо? Защо сте написали такова нещо?
Особено ако е вярно, че всяка дума в книгата е негова.
Цветът на страните й се върна и очите й светнаха, енергията й се повъзстанови, сякаш се подхранваше от моето объркване. Сякаш ситуацията допадаше на Пърси. Погледна ме стеснително — поглед, с който вече бях привикнала и който намекваше, че има да ми казва повече неща, не само каквото съм се сетила да питам.
— Допускам, че в живота на всички деца настъпва момент, когато завесите се вдигат и те осъзнават, че човешките слабости не са чужди и на техните родители. Че те не са непобедими. Че понякога правят неща, за да угодят на самите себе си, да нахранят собствените си чудовища. Ние сме себичен вид по природа, госпожице Бърчил.
Мислите ми плуваха в дълбока и гъста супа. Не бях сигурна как едното е свързано с другото, но допусках, че трябва да има нещо общо с печалните последици, които предричаше писмото й.
— Това писмо не означава нищо — отсече тя и махна с ръка. — Вече не. То е без значение. — Хвърли му кратък поглед и лицето й сякаш се озари за миг като прожекционен екран, по който тече филм за събития отпреди седемдесет и пет години. С едно-единствено движение Пърси хвърли писмото в огъня, където то пламна с пращене, а тя цялата потръпна. — Оказа се, че съм грешала. Историята е негова, имал е право да я разкаже. — Тогава тя се усмихна кисело и малко жлъчно. — Макар и тогава още да не го е знаел.
Съвсем се обърках. Как така няма да знае собствения си сюжет и защо тя си е мислела обратното? Не се връзваше.
— Някога, по време на войната познавах едно момиче. — Пърси Блайд беше седнала на стола зад бюрото на баща си и се облегна върху ръкохватките, преди да продължи: — Работеше за Кабинета, много пъти беше срещала Чърчил по коридорите. Имало една табела, която той настоял да поставят: „Моля, разберете, че тук отчаяние няма и че вероятността от поражение не ни интересува. Тя не съществува“. — Поседя за момент, вирнала брадичка и леко присвила очи, а собствените й думи увиснаха във въздуха край нея. През цигарения дим, с късата си прическа, изисканите си черти и копринената блуза, Пърси сякаш се бе върнала във времето на Втората световна война. — Какво смятате за това?