Не ме бива много в такива игри, открай време е така, особено в гатанки, които нямат и най-бегла връзка с останалата част от разговора. Нещастно вдигнах рамене.
— Госпожице Бърчил?
Тогава си спомних една статистика, нещо, което бях прочела или чула за рязкото спадане на броя на самоубийствата по време на война, защото хората са толкова ангажирани със собственото си оцеляване, че не се замислят много колко са нещастни.
— Мисля, че по време на война е различно — отговорих, неспособна да избегна тона, който издаваше неудобството ми. — Смятам, че правилата тогава са други. Допускам, че отчаянието е равносилно на поражение по време на война. Може би това е имал предвид Чърчил.
Тя кимна и по устните й бавно се разля усмивка. Нарочно ме затрудняваше, но не разбирах причината. Бях дошла в Кент по нейно настояване, но Пърси не ми позволяваше да разговарям със сестрите й, не отговаряше директно на въпросите ми, а предпочиташе да си играем на котка и мишка, обаче в тази игра аз винаги се оказвах плячката. Със същия успех можеше да остави Адам Гилбърт да довърши проекта. Той беше провел интервютата си, нямаше да ги обезпокои отново. Приемете го като проява на огромното ми неудобство и безсилие, но попитах:
— Защо ме поканихте да дойда, госпожице Блайд?
Тъничката й като белег вежда се стрелна нагоре като стрела.
— Моля?
— Джудит Уотърман от „Пипин Букс“ каза, че вие сте й позвънили. И сте настояли конкретно за мен.
Ъгълчето на устните й потрепна и тя впери поглед право в мен. Човек не си дава сметка колко рядко се случва това, докато наистина не стане. Докато някой не впери неотклонно поглед дълбоко в душата ти.
— Седнете — нареди ми тя като на куче или на непослушно дете и в нейната уста думата прозвуча толкова избухливо, че този път не се възпротивих — ориентирах се къде е най-близкият стол и се подчиних.
Тя тупна една цигара по бюрото и я запали. Дръпна силно, измервайки ме с поглед, докато изпускаше дима.
— У вас има нещо различно — каза, положи другата си китка върху тялото си и се облегна на стола.
За да ме огледа още по-добре.
— Не съм сигурна, че ви разбирам.
Тогава тя примигна преценяващо, воднистите й очи ме измериха от глава до пети с настойчивост, от която потръпнах.
— Да, не сте толкова жизнерадостна като преди. При предишното ви посещение.
Не можех да го оспоря, затова не го сторих.
— Така е — потвърдих. Имаше опасност ръцете ми да се разтресат безцелно, затова ги скръстих. — Извинете.
— Не се извинявайте — вдигна Пърси цигарата и брадичката си. — Така ми допадате повече.
Разбира се. За щастие, преди да се наложи да формулирам отговор, тя се върна на първоначалния ми въпрос.
— Поисках да изпратят вас, понеже, първо, сестра ми не би изтърпяла непознат мъж в къщата.
— Но господин Гилбърт вече е провел интервютата. Не е било нужно да идва в Милдърхърст, ако това не допада на Джунипър.
Лукавата усмивка отново се появи.
— Проницателна сте. Добре. Надявах се да е така. След първата ни среща не бях съвсем сигурна, а не исках да си имам вземане-даване с глупак.
Разкъсвах се между „благодаря“ и „върви по дяволите“, затова избрах компромисна хладна усмивка.
— Не познаваме много хора — продължи тя с въздишка, — вече не. После вие дойдохте на посещение и от онази жена Бърд научих, че работите в издателския бранш. Позамислих се. После споменахте, че нямате братя и сестри.
Кимнах, мъчейки се да проследя логиката в обясненията й.
— Тогава реших. — Тя си дръпна от цигарата и изпълни цял сценичен етюд, докато вадеше пепелника. — Знаех, че няма да бъдете предубедена.
С всяка изминала секунда се чувствах все по-непроницателна.
— Относно какво?
— Нас.
— Госпожице Блайд, боя се, че не разбирам какво общо има това със статията, която ми е възложено да напиша, с книгата на баща ви и с вашите спомени относно нейното издаване.