Тя нетърпеливо махна с ръка и по пода се посипа пепел.
— Нищо. Нищо. Няма нищо общо с тези неща. Свързано е с онова, което ще ви кажа.
Дали тогава усетих онова зловещо пъплене под кожата си? Може да е било просто порив на есенен студ, промъкнал се под вратата и разгневил ключалката, която изпусна ключа на пода. Пърси не му обърна внимание и аз се постарах да сторя същото.
— С това, което ще ми кажете ли?
— Нещо, което трябва да бъде поправено, преди да е станало твърде късно.
— Твърде късно за какво?
— Умирам — примигна тя с обичайната си откровеност.
— Много съжалявам…
— Стара съм. Случва се. Моля ви, не ме покровителствайте с ненужно състрадание. — Изражението й се промени, сякаш облаци преминаха по зимното небе и закриха и последната останала бледа слънчева светлина. Тя изглеждаше стара, изморена. И тогава видях, че думите й са истина — тя умираше. — Постъпих непочтено, когато се обадих на онази жена, на онази издателка и помолих да изпрати вас. Съжалявам за неудобството, което съм причинила на другия автор. Не се съмнявам, че е свършил чудесна работа. Той беше изключителен професионалист. Въпреки това не можех да постъпя по друг начин. Исках да дойдете вие и не се сещах как иначе да го постигна.
— Но защо?
В поведението й се беше появило нещо ново, някаква настойчивост, от която дишането ми стана плитко. Косъмчетата на тила ми настръхнаха не само от студ, а и от още нещо.
— Искам да ви разкажа нещо. Само на мен ми е известно. И сега ще го кажа на вас.
— Защо? — Попитах почти шепнешком, после се прокашлях и повторих: — Защо?
— Защото трябва да бъде разказано. Защото ценя достоверните летописи. Защото не мога да продължа да го тая в себе си.
Въобразявах ли си, или тя наистина погледна към чудовищата на Гоя?
— Но защо ще го разкажете на мен?
Тя примигна.
— Понеже знам коя сте, разбира се. Заради майка ви. — Тъничка усмивка и аз забелязах, че разговорът ни определено й допада — вероятно заради властта, която упражняваше над моето невежество. — Джунипър започна. Тя ви нарече Мередит. И тогава осъзнах. Тогава разбрах, че вие сте човекът.
Кръвта се смъкна от лицето ми и аз се засрамих като дете, което са спипали да лъже учителя си.
— Съжалявам, че не ви казах по-рано, просто си мислех…
— Причините ви не ме интересуват. Всички си имаме тайни.
Извинението ми секна, нищо повече не казах.
— Вие сте дъщерята на Мередит — продължи тя по-бързо, — следователно сте почти член на семейството. А това е семейна история.
Това беше последното, което очаквах от нея да каже, и останах поразена. Нещо вътре в мен затуптя в съзвучие със сърцето на мама, която обичаше това място и отдавна смяташе, че се е оказала лошо използвана.
— Но какво точно искате да направя? — попитах. — Имам предвид с вашия разказ.
— Как така да направите?
— Искате ли да го напиша?
— Не бих казала. Не искам да го напишете, а да оправите нещата. Трябва да съм убедена, че ще го сторите… — изпъна тя пръст към мен, но строгият жест беше смекчен от изражението й зад него. — Мога ли да ви имам доверие, госпожице Бърчил?
Кимнах, макар че поведението на Пърси създаваше у мен огромни опасения относно характера на молбата й.
На нея явно й олекна, но свали гарда само за миг, после отново стана отбранителна.
— В такъв случай се надявам, че ще приемете да останете без обяд — рязко отсече тя и извърна очи към прозореца, от който баща й беше полетял към смъртта си. — Нямаме време за губене.
Пърси Блайд започна с опровержение.
— Не съм добър разказвач — каза тя, — не съм като другите. Искам да разкажа една-единствена история. Слушайте внимателно, понеже няма да повтарям. — Запали си цигара и се облегна на стола. — Казах ви, че това няма нищо общо с „Човека от калта“, но не е вярно. В един или друг смисъл, тази история започва и свършва с онази книга.
Вятърът пъхна ръка в комина да поразбута пламъците, а аз отворих бележника си. Пърси заяви, че това не е необходимо, но аз изпитвах странна тревога и се чувствах по-спокойна, ако съм скрита зад целенасочеността на кремавите страници с черни редове.
— Баща ми ни каза някога, че изкуството е единственият вид неморалност. Такива неща говореше, понякога си мисля, че ги знаеше от собствената си майка. Тя беше талантлива поетеса и голяма красавица, но не беше сърдечна жена. Можеше да бъде жестока. Не съзнателно, талантът й я правеше жестока. Внушаваше на баща ми всякакви странни идеи. — Устата на Пърси се разкриви и тя замълча, за да заглади косата на тила си. — Не беше прав обаче. Има и друг вид неморалност, далече не толкова желана и прославяна.