Самотна. Не съм сигурна, че друга дума може да звучи толкова зловещо, колкото прозвуча тази от устните на Пърси Блайд. Спомних си дагеротипните портрети на Мюриъл Блайд, които бях видяла в стаята с архива. Тогава ми се стори странно, че те висят на такова тъмно и забравено място, а сега определено ми се струваше страховито.
— Какво се случи? — попитах.
Тя ме изгледа остро.
— Всяко нещо с времето си.
Навън изтрещя гръмотевица и Пърси погледна през прозореца.
— Буря — отсъди неприязнено. — Само това ни трябваше.
— Искате ли да затворя прозореца?
— Не, още не. Приятно ми е да влиза въздух. — Тя се вгледа намръщено в пода и дръпна от цигарата си. Събираше мислите си и когато го стори, срещна погледа ми. — Майка ми си хвана любовник. И кой можеше да я вини? Баща ми ги събра — не умишлено. Историята не е такава — той просто се опитваше да оправи нещата. Сигурно е съзнавал, че я пренебрегва, затова се зае да осъществи мащабни подобрения в замъка и в градината. Постави капаци на прозорците на долния етаж, за да й напомнят за прозорците, на които се бе възхищавала в Европа, започнаха работа и по рова. Толкова дълго копаха, а двете със Сафи наблюдавахме от прозореца на таванската мансарда. Архитектът се казваше Сайкс.
— Оливър Сайкс.
Тя се изненада.
— Браво на вас, госпожице Бърчил. Знаех, че сте проницателна, но не подозирах, че сте толкова ерудирана в архитектурата.
Поклатих глава и обясних за „Милдърхърст на Реймънд Блайд“. Не й казах обаче, че знам и за завещанието на Реймънд Блайд за института „Пембрук Фарм“. Което, разбира се, означаваше, че баща им не е знаел за любовната връзка.
— Татко не знаеше — каза тя, сякаш прочете мислите ми. — Но ние знаехме. Децата знаят такива неща. Изобщо не ни е хрумвало да му кажем обаче. Според нас ние бяхме неговият свят и той се интересуваше от делата на мама толкова малко, колкото и ние. — Тя леко се размърда и блузата й се развълнува. — Не се терзая от съжаления, госпожице Бърчил, но въпреки това ние сме отговорни за децата си и много пъти впоследствие съм се питала дали в онзи момент са били предопределени съдбите на хората от семейство Блайд, дори на още неродените. Дали всичко щеше да се развие различно, ако Сафи и аз му бяхме казали, че сме виждали мама и този мъж заедно.
— Защо? — Глупаво беше да прекъсвам нишката на мисълта й, но не се сдържах. — Защо щеше да е по-добре, ако му бяхте казали?
Трябваше да си спомня, че упоритостта на характера на Пърси трудно понасяше да я прекъсват.
Тя се изправи, притисна с длани тясното си кръстче и изви напред таза си. Дръпна за последен път от цигарата си, угаси я в пепелника и сковано се запъти към прозореца. От мястото си виждах, че небето е надвиснало тъмно и тежко, но тя се вгледа с присвити очи към далечното сияние, което още потрепваше на хоризонта.
— Писмото, което сте намерили — каза тя, когато гръмотевицата избоботи по-близо, — не знаех, че татко го е запазил, но се радвам, че го е сторил. Много ми беше трудно да го напиша — той толкова се радваше за ръкописа, за сюжета си. Когато се върна от войната, татко беше бледо подобие на човека, който беше преди. Слаб като вейка, с ужасно безизразни и плитки очи. През повечето време не ни пускаха при него — бавачката ни твърдеше, че сме щели твърде да се разстроим, — но ние въпреки зова се промъквахме по вените на замъка. Той седеше до прозореца си, гледаше невиждащо навън и говореше за някакво огромно отсъствие, което усеща вътре в себе си. Умът го сърбял за творческа употреба, така казваше, но хванеше ли писалката, нещо не се получаваше. „Празен съм“, повтаряше отново и отново, и имаше право. Наистина беше. Представете си в такъв случай възродителната тръпка, откакто се зае да работи над бележките си, които щяха да се превърнат в „Човека от калта“.
Кимнах, припомняйки си бележниците на долния етаж, променения му почерк, натежал от самоувереност и целеустременост от първия до последния ред.
Проблесна светкавица и Пърси Блайд се сепна. Изчака да я последва гръмотевицата.
— Думите в онази книга бяха негови, госпожице Бърчил. Той открадна идеята.
От кого?, исках да попитам, но този път си прехапах езика.
— Мъчително беше да напиша онова писмо, да охладя въодушевлението му, при положение че проектът го крепеше, но се налагаше. — Навън заваля, рукна внезапно. — Малко след като татко се върна от Франция, се разболях от скарлатина и ме изпратиха другаде да се лекувам. Близначките не се справят добре със самотата, госпожице Бърчил.