— Кога се случи това?
— В средата на трийсетте. Тогава той започна да вижда Човека от калта в замъка.
И когато е добавил второто посвещение в книгата си: М.Б. и О.С. Не са инициалите на неговите съпруги, а опит в известен смисъл да изкупи вината си за смъртта, която е причинил. Нещо ми направи впечатление.
— Не сте го видели с очите си. От къде знаете за пожара в библиотеката? За това, че Оливър Сайкс е бил там онази вечер?
— От Джунипър.
— Моля?
— Татко й казал. Когато беше на тринайсет, самата тя преживя травма. Той все повтаряше колко си приличали двамата: подозирах, че според него за Джунипър ще бъде утеха да разбере, че всички сме способни да се държим по начин, за който впоследствие съжаляваме. Той беше способен да бъде едновременно претенциозен и глупав.
Тя замълча, пресегна се към чашата си с вода и сякаш самата стая въздъхна. Може би от облекчение, че истината най-сетне е разкрита. А Пърси Блайд дали изпитваше облекчение? Не бях толкова сигурна. Несъмнено беше доволна, че е изпълнила дълга си, но нищо в поведението и не подсказваше, че и е олекнало от разкритието. Имах усещането, че знам защо: каквато и утеха да бе получила, мъката й беше много по-силна. Претенциозен и глупав. Това бяха първите две неласкави думи за баща й, които чувах от нейната уста — на жената, която толкова неистово бранеше наследството му, — и може би затова прозвучаха толкова тежко.
И защо не? Постъпката на Реймънд Блайд беше подла, никой не можеше да го оспори, и не беше чудно, че е полудял от чувство за вина. Помня онази снимка на възрастния Реймънд в книгата, която купих от магазина в селото: страховитите очи, смръщеното лице, усещането, че черни мисли гнетят тялото му. По сходен начин изглеждаше сега и една от големите му дъщери. Тя се беше свила в креслото, дрехите й изглеждаха твърде големи, клепачите й бяха отпуснати, а нежната кожа беше осеяна със сини жилчици. Стори ми се много окаяно, дъщеря да страда така заради греховете на баща си.
Навън валеше, дъждът се сипеше върху вече подгизналата земя и вътре в стаята беше полутъмно в превалящия следобед. Дори огънят, който блещукаше, докато Пърси разказваше, вече гаснеше и отнасяше със себе си и последната топлинка от кабинета.
Затворих бележника си.
— Искате ли да приключваме за днес? — попитах мило, надявах се. — Може да продължим утре, ако желаете.
— Почти, госпожице Бърчил, почти приключих.
Тя изтрака с табакерата си и потупа последната цигара върху бюрото. Завъртя я между пръстите си, преди да драсне клечката и единият край на цигарата да засияе.
— Вече знаете за Сайкс — каза тя, но не знаете за другия.
За другия? Притаих дъх.
— По изражението ви съдя, че знаете за кого говоря.
Кимнах сковано. Изтрещя силен гръм и аз потреперих на мястото си. Отново отворих бележника си.
Тя силно дръпна от цигарата си и се изкашля, докато издухваше дима.
— Приятелят на Джунипър.
— Томас Кавил — прошепнах.
— Той дойде през онази нощ. 29 октомври 1941 година. Запишете го. Той дойде, както й беше обещал. Добре, че тя така и не го узна.
— Защо? Какво се случи?
Стигнала в окрайнините на просветлението, почти не исках да узная.
— Имаше буря, почти като тази днес. Беше тъмно. Случи се злополука. — Тя говореше толкова тихо, че трябваше да се наведа съвсем близо до нея. — Взех го за нарушител.
Не ми хрумваше какво да кажа.
Лицето й беше пепелявосиво, а бръчките му издаваха десетилетна вина.
— Не съм казвала на никого. Със сигурност не и на полицията. Притеснявах се, че няма да ми повярват. Че прикривам някой друг.
Джунипър. Джунипър с нейните прояви на насилие в миналото. Скандалът със сина на градинаря.
— Погрижих се. Направих всичко по силите си. Обаче никой не знае, а накрая и това трябва да се поправи.
Шокирана, видях, че тя плаче, че по старото й лице сълзите се стичат на воля. Бях шокирана, понеже ставаше дума за Пърси Блайд, но не бях изненадана. Не и след признанието й.
Смъртта на двама мъже, две тайни: много неща имах да обмислям, толкова много, че нито виждах, нито чувствах ясно. Емоциите ми се сливаха като цветовете на акварели и аз не се чувствах нито гневна, нито уплашена, нито морално превъзхождаща Пърси, и със сигурност не изгарях от радост, че съм узнала отговорите на въпросите си. Просто бях тъжна. Разстроена и загрижена за възрастната жена, седнала срещу мен, която ронеше сълзи заради трудния си и изпълнен с тайни живот. Не можех да облекча болката й, но не можех и да седя тук и само да я гледам.