Трябва да призная, че по принцип се интересувам от отношенията между братя и сестри. Близостта помежду им едновременно ме интригува и отблъсква. Общите гени, произволното и понякога несправедливо разделяне на наследството, неизбежността на връзката. Самата аз знам малко за нея. Някога имах брат, но не задълго. Погребахме го, преди да го опозная, а когато успях да навържа достатъчно неща, за да усетя липсата му, онова, което беше останало от него, беше чинно скътано някъде. Два акта — един за раждане и един смъртен — в тъничка папка в шкафа, малка снимка в портфейла на баща ми, още една в кутията за бижута на майка ми — само това бе останало и казваше: „Аз бях тук!“. Освен спомените и скръбта на родителите ми, разбира се, но те не споделяха тези неща с мен.
Не искам да ви карам да се чувствате неудобно или да ме съжалявате, а само да кажа, че макар да не беше останало почти нищо веществено или паметно, с помощта на което да извикам в паметта си образа на Даниъл, през целия си живот усещах връзката помежду ни. Невидима нишка ни свързва точно както денят е свързан с нощта. Винаги е било така, дори когато бях малък. Ако аз бях присъствие в дома на родителите ми, той беше отсъствие. Неизречено изречение всеки път когато бяхме щастливи: Само и той да беше тук; всеки път когато ги разочаровах: Той не би направил така; при всяко начало на учебната година: Това щяха да бъдат неговите съученици, онези големи деца ей там. Отнесените им погледи, които улавях понякога, когато си мислеха, че са сами.
Не твърдя, че любопитството ми към сестрите Блайд има много общо с Даниъл — ако изобщо има нещо общо. Не и пряко. Обаче тяхната история е толкова красива: двете по-големи сестри се отказват от собствен живот, за да се погрижат за най-малката сестра — с разбито сърце, с помътен ум, страдаща от несподелена любов. Питах се какво ли е било, дали Даниъл щеше да бъде човек, на когото бих поверила живота си. Не можех да престана да мисля за онези сестри, разбирате ли, за трите заедно, обвързани по този начин. Как остаряват, повяхват, прекарват дните си във фамилната си къща като последните представители на едно благородно и обвито с романтика семейство.
Катерех се внимателно, все по-нагоре и по-нагоре, минах покрай един поизронен слънчев часовник, покрай редица търпеливи урни върху безмълвни пиедестали, покрай две каменни сърни, извърнали глави от занемарените храсти, докато най-сетне стигнах и последното стъпало и земята се изравни. Пред мен се проточи оформена алея между възлести овошки и ме подмами да продължа напред. Градината, изглежда, имаше план, така си помислих онази сутрин, сякаш някой беше издал нареждане и градината ме очакваше, нямаше да допусне да се изгубя, правеше всичко възможно да стигна до замъка.
Това са сантиментални глупости, разбира се. Допускам, че стръмното изкачване леко ме е замаяло и ме е навело на ужасно помпозни мисли. Така или иначе, се почувствах преливаща от жизненост. Бях неустрашима (макар и доста потна). Авантюристка, напуснала собственото си време и пространство, и продължавах напред, за да се превърна в завоевателка… Е, за да завоювам поне едно нещо. Нищо че тази конкретна мисия щеше да приключи с три старици и обиколка на провинциална благородническа къща, и може би с покана за чай, ако ми провървеше.
Подобно на басейна, тази част на градината отдавна беше оставена без грижи и докато минавах през тунела от арки, имах усещането, че пристъпвам в древния скелет на някакво грамадно, отдавна мъртво чудовище. Над мен стърчаха огромни ребра, които ме покриваха, а дългите им издължени сенки ми създаваха илюзията, че извивката им продължава и под нозете ми. Побързах да стигна до края, но когато се озовах там, се заковах на място.