Засрами се, после се натъжи и аз си спомних кутиите на цветя, които бях намерила в стаята с архива, и по-конкретно онази, на която пишеше „Брак с Матю де Курси“. Добре познавах трагичната любовна история на Джунипър, но знаех много малко за романтичното минало на Сафи. Със сигурност и тя някога е била млада и изпълнена с желание, но беше пожертвала и двете, за да се грижи за Джунипър.
— Споменахте, че някога сте били сгодена?
— За мъж, който се казваше Матю. Влюбихме се, когато бяхме много млади. На шестнайсет — усмихна се тя благо на спомена. — Смятахме да се оженим, когато станем на двайсет и една.
— Имате ли нещо против да ви попитам какво стана?
— Ни най-малко. — Тя се зае да оправя завивките, да изпъва одеялото и чаршафите. — Просто не се получи. Той се ожени за друга.
— Съжалявам.
— Недейте. Толкова много време мина. Тези двама души са мъртви от години. — Може би се стесняваше, че в разговора е прозвучало самосъжаление, понеже се пошегува: — Явно ми е провървяло, че сестра ми ме остави да живея в замъка при такива изгодни условия.
— Не допускам Пърси изобщо да е имала нещо против.
— Може би не, но всъщност имах предвид Джунипър.
— Боя се, че…
Сафи примигна срещу мен изненадано.
— Замъкът е неин. Не знаехте ли? Винаги сме смятали, че Пърси ще го наследи, разбира се — тя е най-голямата и единствената, която го обича така, — но татко променил завещанието си в последния момент.
— Защо? — размишлявах гласно.
Всъщност не очаквах да ми отговори, но тя явно се увлече в историята.
— Татко беше обсебен от мисълта, че жените с творчески способности не могат да продължат да творят, след като бъдат обвързани с брак и деца. Когато Джунипър прояви такива способности, негова идея фикс стана убеждението, че тя не бива да се жени и да пропилява таланта си. Държеше я тук, не я пускаше да ходи на училище, да се среща с други хора, а после промени завещанието си и замъкът стана неин. Той смяташе, че така няма никога да й се налага да се притеснява за прехраната си, нито да се жени за мъж, който да я издържа. Но това беше ужасно несправедливо от негова страна. Замъкът трябваше да е на Пърси. Тя обича това място, както другите хора обичат възлюблените си. — Сафи набухна възглавниците за последен път, преди да вземе лампата си от масичката. — Допускам, че в това отношение е хубаво, че Джунипър не се омъжи и не отиде да живее другаде.
Не успях да направя връзката.
— Но нима Джунипър нямаше да се радва сестра й, която толкова обича това място и се грижи за него, да живее тук?
— Не е толкова просто — усмихна се Сафи. — Татко можеше да бъде и жесток, когато налага волята си. Той постави условие в завещанието. Ако Джунипър се омъжи, замъкът вече нямаше да бъде неин, а щеше да стане собственост на Католическата църква.
— На църквата?
— Татко изпитваше чувство за вина.
След разговора си с Пърси знаех точно за какво става дума.
— Значи, ако Джунипър и Томас се бяха оженили, щяхте да изгубите замъка?
— Да, точно така — потвърди Сафи. — Горката Пърси така и не го понесе. — Сафи потръпна. — Съжалявам, тук е толкова студено. Човек не си дава сметка. Ние нямаме нужда от тези стаи. Боя се, че в това крило няма отопление, но на дъното на гардероба има допълнителни одеяла.
В този момент просветна зрелищна светкавица, последвана от силен гръм. Слабата електрическа светлина потрепна, измъждука и крушката угасна. Двете със Сафи вдигнахме лампите си като кукли на един и същ конец. Едновременно вперихме поглед в угасналата крушка.
— Боже, токът спря! — възкликна тя. — Добре, че взехме лампите. — Поколеба се и попита: — Ще се справите ли сама тук, горе?
— Несъмнено.
— Добре тогава — усмихна се тя. — Оставям ви.
Нощем е различно. Нещата стоят другояче, когато светът е черен. Несигурността и болката, тревогите и страховете се сдобиват със зъби в мрака. Особено когато човек нощува в стар и необикновен замък, а отвън бушува буря. И още повече, след като цял следобед си слушал изповедта на една възрастна дама. Поради което, след като Сафи си тръгна и затвори вратата зад гърба си, дори не ми хрумна да угася лампата.