— Благодаря — казах.
В полумрака усмивката й помръкна.
— О, Мери, направих нещо ужасно, ужасно…
Точно това каза и на Сафи в онзи коридор в края на обиколката ми. Пулсът ми се учести. Не беше редно да я разпитвам, но просто не се стърпях.
— Какво има? Какво сте направили?
— Том ще дойде скоро. Ще дойде на вечеря.
Дожаля ми за нея, чакаше го петдесет години, убедена, че той я е изоставил.
— Разбира се — казах. — Том ви обича. Той иска да се ожени за вас.
— Том ме обича.
— Да.
— И аз го обичам.
— Сигурна съм, че е така.
Докато аз се наслаждавах на приятното топло усещане, че съм отпратила съзнанието й към щастливо място, ръцете й ужасено отскочиха към устата и тя каза:
— Но там имаше кръв, Мередит…
— Моля?
— … толкова много кръв, по ръцете ми, по роклята ми. — Тя сведе поглед към роклята си и изражението й стана самото олицетворение на нещастието. — Кръв, кръв, кръв. И Том не дойде. Но аз не помня. Не мога да си спомня.
И тогава проумях с шеметна яснота.
Всичко се намести и аз разбрах какво крият. Какво се беше случило всъщност на Томас Кавил. Кой беше отговорен за смъртта му.
Навикът на Джунипър да губи паметта си след травмиращи случаи, след случаи, когато не можеше да си спомни какво е направила, потуленият инцидент с побоя над сина на градинаря. С изпълнен с разбиране ужас си спомних писмото, което беше изпратила на мама и в което споменаваше единствения си страх: да не стане като баща си. А точно това се бе случило.
— Не мога да си спомня — продължаваше да повтаря тя. — Не мога да си спомня. — Лицето й беше печално объркано и макар да ми разказваше нещо ужасно, в онзи момент ми се искаше само да я прегърна, да я избавя някак от ужасното бреме, което мъкнеше повече от петдесет години. Тя отново прошепна: — Направих нещо ужасно, ужасно… — и се стрелна към вратата, преди да успея да кажа нещо успокоително.
— Джунипър — провикнах се след нея, — чакайте.
— Том ме обича — повтори тя, сякаш щастливата мисъл й е хрумнала току–що. — Ще отида да потърся Том. Трябва всеки момент да дойде.
И изчезна в тъмния коридор.
Хвърлих обемистия предмет на леглото и я последвах. Завих, поех по друг къс коридор до малката площадка, от която започваше стълбище. От долу духна хапещ порив на влажен вятър и аз разбрах, че Джунипър е отворила някаква врата, че смята да изчезне в тъмната и мокра нощ.
След миг на нерешителност хукнах подире й. Не можех да я зарежа на произвола на природните стихии. Доколкото знаех, тя възнамеряваше да тръгне по алеята към пътя, за да търси Томас Кавил. Стигнах до основата на стълбите и забелязах врата, която водеше към малко преддверие, което свързваше замъка с външния свят.
Навън валеше като из ведро, но установих, че се намираме в някаква градина. Тук не растеше бог знае какво, имаше няколко пръснати статуи и цялото място беше оградено с висок жив плет, обаче притаих дъх. Тази градина бях видяла от таванската стая при първото си посещение, квадратното заграждение, което Пърси Блайд се бе постарала да ме убеди, че не е никаква градина. И имаше право. Бях чела за него в дневника на мама. Това беше гробището на домашните любимци, специално място за Джунипър.
Джунипър стоеше в средата на градината — крехка старица със зловеща бледа рокля, цялата вир-вода и с налудничав поглед. И изведнъж проумях какво ми беше казала Пърси по-рано — защо бурното време засилва тревожната възбуда на Джунипър. В онази нощ през 1941 година е имало буря, точно както и сега…
Странно, но бурята сякаш се успокои край Джунипър, когато тя застана насред двора. Бях като вцепенена известно време, преди да осъзная, че трябва да изляза и да я прибера вътре, че тя не бива да остава навън в това време. В този момент чух глас и видях Джунипър да поглежда надясно. Пърси Блайд се появи от една врата в живия плет, облечена с дъждобран и гумени ботуши приближаваше към малката си сестра и я молеше да се прибере вътре. Пърси протегна ръце и Джунипър се олюля и се озова в прегръдката й.
Изведнъж се почувствах като натрапник, като непознат човек, станал свидетел на интимен момент.
Някой стоеше зад мен. Сафи, със спусната върху раменете коса. Беше се увила в халат и по лицето й беше изписано извинение.