— О, Едит, ужасно съжалявам, че ви обезпокоихме — каза тя.
— Джунипър… — подех и посочих през рамо, опитвайки се да обясня.
— Всичко е наред — успокои ме Сафи с мила усмивка. — Понякога се скита. Няма защо да се притеснявате. Пърси ще я прибере. Можете да си лягате.
Бързо се отправих нагоре по стълбите, после по коридора към стаята си и внимателно затворих вратата. Облегнах се на нея и успокоих дишането си, което все още се опитваше да ми избяга. Натиснах електрическия ключ с надеждата, че токът е дошъл, но уви — само пластмасово изщракване, никакво успокоително просветване.
Приближих се на пръсти до леглото, преместих загадъчната кутия на пода и се увих в одеялото. Лежах с глава върху възглавницата и слушах как пулсът препуска в ушите ми. Не можех да прогоня подробностите от изповедта на Джунипър, объркването й, докато се мъчеше да сглоби откъслеците от болния си мозък, прегръдката й с Пърси насред гробището за домашни любимци. И тогава разбрах, че Пърси Блайд ме е излъгала. Не се съмнявах, че Томас Кавил е умрял през онази бурна октомврийска нощ през 1941 година, но не Пърси го бе убила. Тя просто защитаваше по-малката си сестра до последен дъх.
Вероятно най-сетне съм заспала, защото следващото нещо, което помня, е, че слаба дневна светлина се процеждаше през процепите на капаците. Бурята беше отминала и вече бе настанало измореното утро. Полежах известно време, примигвах към тавана и обмислях събитията от предишната вечер. На дружелюбната дневна светлина бях по-сигурна от всякога, че Джунипър е виновна за смъртта на Томас. Само това имаше смисъл. Знаех също, че Пърси и Сафи много искаха никой да не узнае истината.
Скочих от леглото и за малко да се спъна в някаква кутия на пода. Подаръкът на Джунипър. След всичко друго, което се случи, бях забравила за него. Беше със същата форма и големина като онези от сбирката на Сафи в стаята с архива и когато отворих, вътре наистина имаше ръкопис, но не на Сафи. На заглавната страница пишеше: „Съдба: любовна история от Мередит Бейкър, октомври 1941 година“.
Всички се бяхме успали и вече беше късна сутрин. Когато слязох долу, масата беше подредена за закуска в жълтия салон и трите сестри седяха: близначките си бъбреха, сякаш предната вечер не се беше случило нищо необикновено. И може би наистина не беше, може би бях станала свидетел само на едно от много смущения. Сафи се усмихна и ми предложи чаша чай. Благодарих й и погледнах към Джунипър, която седеше безизразно в креслото, а в поведението й нямаше и следа от вълнението от предната нощ. Стори ми се, че Пърси ме наблюдава по-бдително от обикновено, докато си пиех чая, но това вероятно бе резултат от изповедта й, вярна или не, от предния ден.
След като се сбогувах, тя ме изпрати до вестибюла и си поговорихме приятно за най-обикновени неща, докато стигнах вратата.
— Що се отнася до онова, което ви казах вчера, госпожице Бърчил — каза тя и постави бастунчето си стабилно на земята. — Искам отново да подчертая, че беше нещастен случай.
Разбрах, че ме изпитва, така искаше да се увери дали все още вярвам на историята й. Дали Джунипър ми е казала нещо през нощта. Сега имах шанса да разкрия какво бях научила, да я попитам направо кой всъщност беше убил Томас Кавил.
— Разбира се — отговорих. — Разбирам напълно.
Защо да й казвам? За да задоволя любопитството си за сметка на спокойствието на сестрите? Не можех да го сторя.
Тя беше видимо облекчена.
— Страдам неимоверно. Не съм искала да става така.
— Знам. Сигурна съм, че не сте. — Бях трогната от сестринското й чувство за дълг, от толкова силната й обич, че бе готова да признае престъпление, което не е извършила. Трябва да го забравите — казах възможно най-мило. — Грешката не е ваша.
Тя ме погледна с изражение, което не бях виждала дотогава и което ми е трудно да опиша. Отчасти терзание, отчасти облекчение, но и с намек за още нещо. Тази жена обаче беше Пърси Блайд и не се поддаваше на чувствата. Хладно се овладя и кимна отсечено.
— Не забравяйте обещанието си, госпожице Бърчил. Разчитам на вас. Не обичам да се доверявам на случайността.
Земята беше мокра, небето — бяло и целият пейзаж имаше бледия вид на лице след истеричен пристъп. Сигурно почти така изглеждаше и моето лице. Пристъпвах внимателно, стараейки се да не се окажа отнесена като плавей от течението, а когато стигнах до фермата на госпожа Бърд, тя вече бе заета с обедните приготовления. Във въздуха се усещаше силното ухание на супа, простичко, но огромно удоволствие за човек, прекарал нощта в компанията на призраците от замъка.