— Кратки неща тук-там. Получих няколко насърчителни писма от редактори на по-големи списания, внимателни, но категорични, които ме съветваха да науча повече за стила на техните издания. И после, през 1952 година, ми предложиха работа. — Мама погледна към гъските, които пърхаха с криле, и нещо у нея се промени, тя цялата се сви. — Работата беше в Би Би Си, начално ниво, но точно това исках.
— И какво стана?
— Имах спестявания и си купих елегантен костюм и кожена чанта, за да добия нужния вид. Строго си наредих да се държа самоуверено, да говоря ясно и да не се изгърбвам. Но тогава… — тя огледа ръцете си, потри с палец кокалчетата си, — тогава нещо се обърка с автобусите и вместо да ме откара до Радиото, шофьорът ме остави близо до Марбъл Арч. Тичах почти през целия път дотам, но когато стигнах до „Риджънт Стрийт“, видях всички онези момичета да излизат от сградата, да се смеят и да се шегуват… Изглеждаха толкова изискани, толкова по-млади от мен, сякаш знаеха отговорите на всички житейски въпроси… — Тя бутна една трохичка от масата на пода, после вдигна очи към мен. — Огледах се във витрината на един универсален магазин, Еди, и се почувствах толкова измислена.
— О, мамо!
— Почувствах се като коварна измислица, така се презрях и се засрамих, задето изобщо ми е хрумнало, че мястото ми е там. Мисля, че никога не съм се чувствала толкова самотна. Обърнах гръб на Портланд Плейс и тръгнах в другата посока, а по бузите ми се стичаха сълзи. Сигурно съм изглеждала ужасно. Чувствах се толкова самотна и изпитвах такова самосъжаление, че дори непознати ме ободряваха с „горе главата“. Най-накрая минах покрай едно кино и се шмугнах вътре, за да си поплача на спокойствие.
Спомних си разказа на татко за момичето, което плакало през целия филм.
— И си гледала „Зелениката и бръшлянът“.
Мама кимна, извади отнякъде кърпичка и изтри очите си.
— И се запознах с баща ти. А той ме заведе на чай и крушова торта.
— Любимата ти.
Тя се усмихна през сълзи на скъпия спомен.
— Не спираше да ме пита какво се е случило и когато му казах, че плача заради филма, ме изгледа абсолютно невярващо. „Но това не е реално — каза ми и поръча още едно парче торта. — Всичко е измислица.“
И двете се засмяхме — татко наистина би казал точно това.
— Той беше толкова стабилен, Еди, толкова категорично възприемаше света и своето място в него. Удивително. Не познавах човек като него. Той не виждаше неща, които не съществуват, не се тревожеше за нищо, преди то да се случи. В това се влюбих в неговата увереност. Беше здраво стъпил в настоящето и когато говореше, неговата сигурност ме обгръщаше. За щастие, и той бе видял нещо у мен. Може и да не звучи вълнуващо, но двамата бяхме много щастливи заедно. Баща ти е добър човек, Еди.
— Знам.
— Почтен, мил, отговорен. Това значи много.
Съгласих се и докато двете сърбахме супата си, в съзнанието ми изникна образът на Пърси Блайд. В това отношение тя приличаше малко на татко: можеш да не забележиш такъв човек в по-живописна компания, но неговата решителност и дори твърдост е основата, върху която блестят всички останали. Мислите за замъка и за сестрите Блайд ми напомниха за още нещо.
— Не мога да повярвам, че забравих.
Бръкнах в чантата си и извадих кутията, която Джунипър ми даде през нощта.
Мама остави лъжицата си и изтри пръсти в салфетката в скута си.
— Подарък? Но ти дори не знаеше, че ще идвам.
— Не е от мен.
— А от кого?
Точно се канех да кажа: „Отвори го и ще видиш“, но си спомних, че последния път, когато й бях връчила кутия със спомени и казах същото, не се получи добре.
— От Джунипър е, мамо.
Тя раздалечи устни и тихо ахна, после несръчно се помъчи да отвори кутията.
— Ама че съм глупава — каза с непознат за мен глас, — колко съм несръчна. — Накрая вдигна капака и ръката й се стрелна смаяно към устата. — О, боже!
Извади отвътре крехките листове обикновена хартия — държеше ги, сякаш са най-скъпоценното нещо на света.
— Джунипър ме помисли за теб. Пазела ти го е.
Очите на мама се стрелнаха към замъка на хълма и тя поклати глава леко и невярващо.
— През цялото време…
Отгърна машинописните страници, попрочете по малко от тук от там с треперлива усмивка. Наблюдавах я, радвах се на видимото удоволствие, което й доставяше ръкописът. Но имаше и още нещо. У нея настъпи някаква промяна — деликатна, но несъмнена, — когато тя разбра, че приятелката й не я е забранили: чертите на лицето й, мускулите на шията й, дори лопатките ни раменете й някак се смекчиха. Цял един живот, прекарай в отбранителност, се стопи и аз съзрях момичето у нея, което сякаш току–що се събуждаше от дълъг и дълбок сън.