— А какво стана с писането, мамо?
— Моля?
— С писането. Не продължи ли?
— О, не, отказах се. — Мама набърчи нос и изражението й стана някак извинително. — Сигурно ти изглежда страхливо.
— Не, не е страхливо. — Продължих внимателно: — Но не разбирам защо си престанала да правиш нещо, което ти доставя удоволствие.
Слънцето беше пробило облаците, отразяваше се в локвите и хвърляше шарена сянка по бузите на мама. Тя намести очилата си, размърда се на стола и лекичко притисна длани към ръкописа.
— Това бе толкова огромна част от миналото ми, от онази, която бях тогава — каза тя. — После всичко се обърка. Страдах, понеже мислех, че Джунипър и Том са ме изоставили, усещането, че съм изневерила на себе си, като не съм отишла на онова интервю… Мисля, че писането просто престана да ми доставя удоволствие. Заживях с баща ти и насочих вниманието си към бъдещето.
Тя отново погледна към ръкописа, вдигна един лист и прочете написаното на него с мимолетна усмивка.
— Наистина ми доставяше огромно удоволствие — каза. — Да се опиташ да уловиш върху хартията нещо абстрактно, някаква мисъл или усещане. Бях забравила колко ми беше приятно.
— Никога не е твърде късно да започнеш отново.
— Еди, скъпа — усмихна се тя с нежно съжаление. — Аз съм на шейсет и пет години. От десетилетия пиша само списъци за пазаруване. С основание мога да твърдя, че е твърде късно.
Поклатих глава. Всеки ден в работата си срещах хора на всякаква възраст, които пишат просто защото не могат иначе.
— Никога не е прекалено късно, мамо — повторих, но тя вече не ме слушаше. Беше насочила вниманието си зад рамото ми, отново към замъка, придърпа жилетката си на гърдите с фината си ръка. — Знаеш ли кое е интересното, не бях сигурна как ще се почувствам, но сега, когато съм тук, надали мога да се върна. Не съм убедена, че го искам.
— Не си ли?
— Имам в съзнанието си една представа. Щастлива представа. Не искам това да се промени.
Тя може би мислеше, че ще опитам да я разубедя, обаче не го сторих. Замъкът вече беше едно печално място, бледнееше и се разпадаше почти като трите си обитателки.
— Разбирам те — казах. — Всичко има някак изтощен вид.
— Ти също изглеждаш изтощена, Еди — намръщено ме изгледа тя, сякаш едва сега забелязваше.
И в този миг аз се прозях.
— Прекарах паметна нощ. Не успях да спя много.
— Да, госпожа Бърд ми каза, че имало силна буря. С удоволствие бих се разходила в градината. Има предостатъчно неща, с които да се занимавам — докосна тя ръбчетата на ръкописа. — Защо не отидеш да полегнеш?
По средата на стълбите госпожа Бърд привлече вниманието ми. Стоеше горе на площадката, размахваше нещо над перилата и питаше дали може да ми отнеме минутка. Беше толкова настойчива, че макар да се съгласих, не можах да се отърся от тревожното си опасение.
— Искам да ви покажа нещо — каза тя и хвърли поглед през рамо. — Тайна е.
След последните двайсет и четири часа, които бях прекарала, това не ме развълнува.
Когато стигнах до нея, тя бутна в ръцете ми сивкав плик и ме осведоми със странен шепот:
— Това е едно от писмата.
— Кои писма?
Бях видяла доста през последните месеци.
Тя ме изгледа така, сякаш съм забравила кой ден от седмицата е. Което, като се замисля, си беше точно така.
— Писмата, за които ви разказвах, разбира се, за любовните писма, които Реймънд Блайд е изпращал на мама.
— А! Тези писма.
Тя кимна нетърпеливо, а часовникът с кукувичка на стената зад нея избра точно този момент, за да изплюе навън двете си танцуващи мишки. Изчакахме мелодията да свърши и я попитах:
— Искате да го погледна ли?
— Не е нужно да го четете — увери ме госпожа Бърд, — ако се чувствате неловко. Просто онази вечер споменахте нещо, което ме накара да се замисля.
— Така ли?
— Казахте, че ще разгледате бележниците на Реймънд Блайд, и ми хрумна, че сигурно вече имате ясна представа как изглежда почеркът му. — Тя си пое дъх и после изрече забързано: — Чудех се дали, надявах се…