— Дали не мога да погледна и да ви кажа.
— Именно.
— Разбира се…
— Прекрасно!
Тя допря длани под брадичката си и измъкна листа хартия от плика.
Веднага ми стана ясно, че ще я разочаровам, че писмото изобщо не е писано от Реймънд Блайд. След като внимателно прочетох бележниците му, познавах добре наклонения му почерк, дългите завъртулки след някои букви, особеното „Р“, с което се подписваше. Не, това писмо беше написано от друг.
„Люси, любов моя, единствена моя!
Знаеш ли как се влюбих? Че се случи още в мига, в който те зърнах? Нещо в позата ти, в извивката на раменете ти, в кичурите коса, спуснали се върху шията ти… ти ме завладя.
Мислех си какво каза при последната ни среща. Всъщност само за това мисля. Чудех се дали не си права и това не е просто фантазия. Че можем да забравим всичко и всички и да заминем далече заедно.“
Не прочетох останалото. Прескочих следващите няколко абзаца и стигнах до инициала на подписа, точно както ми беше казала госпожа Бърд. Но когато го погледнах, някои подробности се промениха и нещата се понаместиха. Бях виждала преди почерка на този човек.
Разбрах кой е писал писмото и кого Люси Мидълтън е обичала повече от всеки друг. Госпожа Бърд имаше право — тази любов беше предизвикателство към обществените норми, — но не беше любов между Люси и Реймънд. Писмото не беше подписано с буквата „Р“, а с буквата „П“, изписана старомодно, с удължена първа чертица и леко извита втора, така че приличаше на „Р“, особено ако човек се опитва да види точно това.
— Прекрасно е — казах, едва изричайки думите, понеже внезапно се почувствах печално самотна, като се замислих за онези две млади жени и за дългите години от живота им, които бяха прекарали разделени.
— Много е тъжно, нали? — Тя въздъхна, прибра писмото обратно в джоба на престилката си и ме погледна обнадеждено. — Толкова красиво написано писмо.
Когато най-накрая успях да се откопча от госпожа Бърд, след като й отговорих възможно най-смътно, отидох право в стаята си и се строполих върху леглото. Затворих очи и се помъчих да освободя съзнанието си, но напразно. Мислите ми бяха приковани към замъка. Не можех да престана да мисля за Пърси Блайд, която бе обичала толкова силно и толкова отдавна, която хората мислеха за скована и студена, която през по-голямата част от живота си беше пазила ужасна тайна, за да защити по-малката си сестра.
Пърси ми разказа за Оливър Сайкс и за Томас Кавил, при условие че ще „постъпя правилно“. Беше говорила много за последните дни на хората, но онова, което не можех да проумея, бе защо изобщо трябваше да ми го разказва. Какво искаше да направя с тази информация, което самата тя не можеше да направи? Този следобед бях твърде изморена. Трябваше да поспя и с нетърпение чаках да прекарам вечерта с мама. Затова реших да посетя замъка на следващата сутрин и да се срещна за последен път с Пърси Блайд.
Само че нямах тази възможност. След вечерята с мама заспах бързо и дълбоко, но малко след полунощ се събудих сепнато. Полежах в леглото си във фермата, чудейки се защо съм се събудила, дали съм чула нещо, някакъв непознат нощем шум, или някак съм сънувала, че трябва да се събудя. В едно обаче бях сигурна: това внезапно събуждане изобщо не беше плашещо като предишното в замъка. Този път нямах усещането, че в стаята има още някой, и не чувах нищо необичайно. Но усещах привличането, онази връзка със замъка, за която вече споменах. Измъкнах се от леглото, отидох до прозореца и дръпнах завесите. И тогава го видях. Коленете ми се подкосиха, заляха ме едновременно горещи и студени вълни. Там, където трябваше да се намира тъмният замък, всичко сияеше — оранжеви пламъци се издигаха към ниското и мрачно небе.
Пожарът в замъка Милдърхърст горя почти през цялата нощ. Когато позвъних на пожарната, те вече пътуваха натам, но не можеха да направят почти нищо. Замъкът беше от камък, но вътре имаше толкова много дърво, дъбовата ламперия, перилата на стълбите, милионите листове хартия. Пърси Блайд основателно предупреждаваше, че една искра е достатъчна всичко да пламне като кутийка с прахан.
Възрастните жени вътре нямали никакъв шанс, така твърдеше един от пожарникарите на следващата сутрин по време на закуската, поднесена им от госпожа Бърд. Той каза, че трите били заедно в стая на първия етаж.