— Изглежда, пожарът ги е изненадал, докато са дремели край огъня.
— Той ли е причината? — попита госпожа Бърд. — Искра от огъня — точно като случилото се с майката на близначките.
Тя поклати глава, цъкайки с език заради трагичната прилика.
— Трудно е да се каже — отговори пожарникарят, после добави: — Всичко може да е причината. Въглен от камината, изпусната цигара, повреда в електрическата инсталация — на повечето такива места инсталацията е по-стара от мен.
Не съм сигурна дали полицията, или пожарникарите поставиха бариери край пушещия замък, но аз вече познавах градината добре и успях да се покатеря до там. Може и да беше зловещо, но трябваше да погледна отблизо. Познавах сестрите Блайд съвсем отскоро, но се чувствах силно свързана с техните истории, с техния свят, затова, когато се събудих и установих, че всичко се е превърнало в пепел, изпитах усещането за тежка загуба. Разбира се, заради загубата на сестрите и на техния замък, но и заради още нещо. Завладя ме усещането, че съм изоставена. Че една врата, която неотдавна се бе отворила пред мен, отново е затворена бързо и изцяло и аз повече никога няма да мина през нея.
Постоях известно време, съзерцавайки черната и празна черупка, припомних си първото ми посещение преди месеци, очакването, което ме изпълни, докато минавах покрай кръглия басейн на път за замъка. Всичко, което бях узнала оттогава.
Селедреориг… Думата се появи в главата ми като шепот. Тъга поради липса на място.
Един малък камък от замъка лежеше самотен в краката ми и това само задълбочи меланхолията ми. Все пак беше просто камък. Семейство Блайд вече не съществуваха, а отминалото време бе замлъкнало.
— Не мога да повярвам, че го няма.
Обърнах се — до мен стоеше млад мъж с тъмна коса.
— Да, знам — отговорих.
— Чух по радиото сутринта и дойдох да се уверя лично. Надявах се да видя и вас.
Явно съм изглеждала изненадана, понеже той ми подаде ръка и се представи:
— Адам Гилбърт.
Името би трябвало да ми говори нещо и наистина беше така: възрастен господин със сако от туид и старинен работен стол.
— Еди — успях да промълвя. — Еди Бърчил.
— И аз така си помислих. Онази Еди, която ми открадна работата.
Шегуваше се и аз трябваше да му отговоря подобаващо. Вместо това запелтечих неразбрано:
— Коляното ви… Медицинската ви сестра… Мислех, че…
— Вече съм по-добре. Почти. — Той посочи към бастуна си в другата ръка. — Ще повярвате ли, че беше нещастен случай по време на алпинизъм? — попита с крива усмивка. — Не? Е, добре. Спънах се в купчина книги в библиотеката и си счупих коляното. Такива опасности крие животът на писателя. — Той кимна към фермата: — Връщате ли се?
Погледнах към замъка за последен път и кимнах.
— Може ли да ви придружа?
— Разбира се.
Повървяхме известно време, бавничко заради бастуна на Адам, и споделяхме спомените си за замъка и за сестрите Блайд, общото си увлечение по „Човека от калта“ като деца. Когато стигнахме към полето преди фермата, той спря. И аз сторих същото.
— Боже, чувствам се като глупак, че ще ви попитам за това сега — махна той към димящите останки от замъка в далечината, — но въпреки това… — Сякаш слушаше нещо, което аз не чувах. Кимна. — Да, май все пак ще ви попитам. Госпожа Батън ми предаде съобщението ви, когато се прибрах снощи. Вярно ли е? Научихте ли нещо за произхода на „Човека от калта“?
Имаше кафяви очи, които не ми позволяваха да го погледна в тях и да го излъжа. Не го и направих. Вместо това погледнах към челото му.
— Не, за съжаление, не. Беше фалшива тревога.
Той вдигна длан и въздъхна.
— Е, добре. Явно истината ще си отиде с тях. Има нещо поетично в това. Имаме нужда от загадките си, нали?
И аз така мислех, но преди да му го кажа, нещо във фермата привлече вниманието ми.
— Ще ме извините ли за момент? Трябва да свърша нещо.
Не съм сигурна какво си е помислил главен инспектор Роулинс, когато е видял чорлавата и изтощена жена, която забързано приближаваше през полето към него, още повече пък, когато започнах да разказвам историята си. Чест му прави, че запази невероятно спокойно изражение, когато на масата за закуска му предложих да разшири разследването си, понеже от сигурен източник знам, че в близост до замъка са заровени тленните останки на две тела. Просто лъжичката, с която бъркаше чая си, забави ход и инспекторът каза: