Там пред мен, под мантия от сянка въпреки горещия ден се извисяваше замъкът Милдърхърст. Задната му фасада, установих смръщено, докато оглеждах помощните постройки, оголените водосточни тръби, отчетливата липса на всякакви колони, морава или алея за автомобили.
И тогава се досетих точно защо съм се изгубила. Бях изпуснала по-ранен завой и в крайна сметка бях свърнала надясно покрай гористия склон на хълма и се бях приближила към замъка от север, а не от юг.
Все пак всичко е добре, когато свършва добре. Успях да се добера относително невредима и бях сигурна, че не съм закъсняла оскърбително много. Нещо повече, забелязах ивица диви треви, която се увиваше около оградените със зидове градини на замъка. Тръгнах по нея и най-сетне — с победоносни фанфари — се озовах пред колоните, които ми описа госпожа Бърд. От другата страна на моравата, точно където би трябвало да се намира, беше предната фасада на замъка Милдърхърст, която се извисяваше високо, високо към слънцето.
Безмълвното и непрестанно натрупване на годините, което долових, докато се катерех през градината, тук беше още по-наситено и се стелеше като мрежа край замъка. Сградата притежаваше драматично изящество и определено не бе забелязала, че съм нахлула в територията й. Отегчените прозорци, които се отваряха вертикално, гледаха някъде отвъд мен, към Ламанша, с уморена неизменност на изражението, която засили усещането ми за преходност, за мимолетност, за това, че величествената сграда е виждала много други неща, откакто съществува, та да обръща внимание на мен.
Ято скорци отлетяха от върха на комините, закръжиха в небето и се понесоха към долината, където се гушеше къщата на госпожа Бърд. Шумът и движението бяха някак странно смущаващи.
Проследих птиците с очи, докато се плъзгаха над върхарите на дърветата и се насочваха шумно към дребните покриви с червени керемиди. Фермерската къща ми се струваше ужасно далече и ме обзе странното чувство, че докато съм се изкачвала по гористия склон, някъде съм пресякла невидима граница. Бях там, а сега съм тук, но това се дължеше на по-сложно явление от простичката смяна на местоположението.
Обърнах се назад към замъка и видях, че голямата задна врата под ниската арка на кулата е широко отворена. Странно, че не я забелязах преди.
Тръгнах през тревата, но когато стигнах до каменните предни стълби, се поколебах. До поочуканата с времето мраморна хрътка седеше нейният потомък от плът и кръв — черно куче, което впоследствие щях да науча, че се нарича лърчър2. Явно ме е наблюдавало и през цялото време, докато съм била на моравата.
Сега стоеше, препречило пътя ми, и ме преценяваше с тъмните си очи. Не исках, не можех да продължа. Дишах плитко и изведнъж ми стана студено. Но не се страхувах. Трудно ми е да го обясня, обаче сякаш кучето беше лодкарят или някакъв старомоден иконом, чието разрешение ми беше нужно, за да продължа.
Кучето се приближи към мен с неотлъчно вперен поглед и безшумни стъпки. Леко се отърка във върховете на пръстите ми, после се обърна и избяга с големи подскоци. И изчезна през отворената врата, без да поглежда назад.
Като че ме канеше да го последвам.
Πонякога да сте се чудили как мирише един отрязък време? И аз не бях, не и докато не стъпих в замъка Милдърхърст, но вече определено знам. На мухъл и на амоняк, с щипка лавандула и доста прах, следствие от разпадането на много стара хартия. Има и още нещо, нещо в основата на всичко, нещо почти прогнило или сварено, но не точно. Отне ми известно време да разбера каква е тази миризма, но като че ли вече знам. Така мирише миналото. Мислите и сънищата, надеждите и болките, всички попарени заедно и ферментиращи бавно на застоялия въздух, без да могат дори да се разнесат изцяло.
— Ехо? — провикнах се и зачаках отговор на поздрава ми на върха на широкото каменно стълбище. Мина време и понеже никой не дойде, отново го казах, този път по-силно: — Ехо? Има ли някого?
Госпожа Бърд ми каза да влизам: сестрите Блайд ни очаквали, а тя щяла да ме намери вътре. Всъщност жената много се постара да ми внуши да не тропам на вратата и да не звъня на звънеца, нито по някакъв друг начин да оповестявам пристигането си. Аз се колебаех — там, откъдето идвах, да влезеш тихомълком, се равняваше едва ли не на нахлуване без позволение, — но направих каквото ми поръча тя: прекосих каменния портик, минах по сводестия проход и влязох в кръглата стая отвъд него. Нямаше прозорци и беше сумрачно, макар че таванът беше много висок и представляваше нещо като висок купол. Някакъв шум привлече вниманието ми към облия таван, където една бяла птичка беше влетяла през покривните греди и сега кръжеше в сноп прашна светлина.