— На двама души, казвате. А да знаете имената им?
— Всъщност да. Единият се казва Оливър Сайкс, а другият е Томас Кавил. Сайкс е починал през 1920 година по време на пожара, в който загинала Мюриъл Блайд, а Томас е починал при нещастен случай по време на буря през октомври 1941 година.
— Разбирам.
Той уби една муха до ухото си, без да откъсва поглед от мен.
— Сайкс е погребан от западната страна, където някога е бил ровът.
— А другият?
Спомних си нощта на бурята, ужасеното бягство на Джунипър по коридорите и навън в градината, Пърси, която знаеше точно къде ще я открие.
— Томас Кавил е в гробището за домашни любимци — заявих. — В средата, близо до надгробния камък с надпис Емерсън.
Бавно обмисли нещата, докато отпиваше от чая си, а после добави още една лъжичка захар. Огледа ме с леко присвити очи и отново започна да бърка.
— Ако проверите в гражданския регистър — продължих, — ще се уверите, че Томас Кавил е обявен за изчезнал и че смъртта на нито един от двамата не е вписана. — А човек се нуждае от своите две дати, както ми каза Пърси Блайд. Само първата не е достатъчна. Ако не затвори скобата, човек не намира покой.
Реших да не пиша предговора за изданието на „Човека от калта“ на „Пипин Букс“. Обясних на Джудит Уотърман, че графикът ми се е объркал, че не съм имала почти никаква възможност да се срещна със сестрите Блайд преди пожара. Тя ме увери, че разбира, че Адам Гилбърт с радост ще довърши започнатото. Съгласих се — той беше провел пълно проучване.
Аз не можех да напиша материала. Знаех отговора на загадката, измъчвала литературните критици седемдесет и пет години, но не можех да го споделя със света. Това би означавало да извърша огромно предателство към Пърси Блайд. „Тази история е семейна“, казала ми беше тя, преди да ме попита дали може да ми има доверие. Освен това щях да бъда отговорна за разбулването на печални и зловещи събития, чиято сянка завинаги щеше да тегне над романа. Над книгата, която ме превърна в читател.
Но да напиша нещо друго, да преразкажа същите стари истории за загадъчната поява на книгата, щеше да бъде невероятно неискрено. Освен това Пърси Блайд ме беше наела под фалшив предлог. Тя не искаше да напиша предговора, искаше само да поправя някои официални данни. И аз го направих. Роулинс и хората му разшириха разследването на пожара и на територията на замъка бяха открити две тела — точно където им казах. Тео Кавил най-сетне научи какво се е случило с брат му Том: че е починал в онази бурна нощ в замъка Милдърхърст по време на войната.
Главен инспектор Роулинс ме притисна за още подробности, но аз не му казах нищо повече. И беше истина — не знаех нищо повече. Пърси ми каза едно, Джунипър — друго. Бях убедена, че Пърси прикрива сестра си, но не можех да го докажа. А и бездруго не бих казала. Истината умря заедно с трите сестри, а ако камъните от основите на замъка все още нашепваха за случилото се през онази октомврийска нощ на 1941 година, аз не ги чувах. Не исках да ги чувам. Вече не. Време беше да се върна към собствения си живот.
Πета част
1.
Замъкът Милдърхърст, 29 октомври 1941 г.
Бурята, проправила си път откъм Северно море онзи следобед на 29 октомври 1941 година, ехтеше и бучеше, чу мереше се и се сгъстяваше, преди най-сетне да надвисне над замъка Милдърхърст. Първите неохотни капки дъжд се откъснаха от облаците по здрач, а още безброй щяха да ги последват преди края на нощта. Беше потайна буря, дъжд, който избягна да трополи, но се стича неспирно, капките се сипеха упорито час след час, лееха се по керемидите на покрива и върху стрехите на замъка. Роувинг Брук започна да покачва нивото си, тъмното езеро в гората Кардейкър стана още по-тъмно, а меката морава около замъка, малко по-ниска от онази отвъд, подгизна и в мрака се очерта силуетът на рова, съществувал някога. Близначките вътре обаче не подозираха за тези неща, те знаеха само, че след като бяха чакали разтревожени часове наред, някой най-сетне почука на вратата на замъка.
Сафи стигна първа, постави ръка върху бравата и пъхна месинговия ключ в ключалката. Той заседна, открай време заяждаше и тя се помъчи с него малко. Забеляза, че ръцете й треперят, че лакът й се е обелил, че кожата й изглежда стара, а после механизмът поддаде, вратата се отвори и мислите й отлетяха в тъмната и влажна нощ, защото на прага стоеше Джунипър.