— Милото ми момиче! — Сафи щеше да се разплаче от радост, че вижда малката си сестра жива и здрава и най-сетне у дома. — Слава богу! Толкова ни липсваше!
— Изгубих си ключа. Извинявай — каза Джунипър. Дъждобранът й беше умалял, изпод шапката се показваше порасналата й коса, но Джунипър изглеждаше същинско дете и полумрака на входа и Сафи не се сдържа — обхвана с ръце лицето на сестра си и я целуна по челото, както правеше, когато Джунипър беше съвсем мъничка.
— Няма нищо — каза Сафи и махна към Пърси, чието мрачно настроение се бе прехвърлило в камъните. — Много се радваме, че си у дома, че си жива и здрава. Дай да те погледна… — Тя отдалечи сестра си на една ръка разстояние и гърдите й се издуха от вълна на задоволство и облекчение, които не можеше да изрази с думи. Затова просто придърпа Джунипър в прегръдката си. — Закъсня и ние се разтревожихме…
— Автобусът. Спряха ни, имало някакъв… инцидент.
— Инцидент ли? — отстъпи назад Сафи.
— Нещо, свързано с автобуса. Блокада на пътя, струва ми се, не съм сигурна…
Тя се усмихна и вдигна рамене, не довърши изречението си, а по лицето й се изписа кратко недоумение. Само за миг, но беше достатъчно. Неизречените думи отекнаха в стаята толкова ясно, все едно ги беше произнесла. Не мога да си спомня. Простички думи и напълно безобидни, ако са изречени от друг, а не от Джунипър. Тревогата се спусна тежка като камък в корема на Сафи. Тя погледна към Пърси и забеляза познатата тревога да сковава и нейните черти.
— Хайде, влизай вътре — подкани я Пърси, отново усмихната. — Защо стоим навън в това време!
— Да! — бодро като близначката си се включи и Сафи. — Горкичката ми, ще настинеш, ако не внимаваме. Пърси, върви долу и донеси грейката!
Пърси се запъти по тъмния коридор към кухнята, а Джунипър се обърна към Сафи, стисна китката й и попита:
— Том?
— Още не.
Лицето й помръкна.
— Но вече е късно. Аз закъснях.
— Знам, скъпа.
— Какво може да го е забавило?
— Ами войната е виновна за всичко, скъпа. Ела и седни до огъня. Ще ти направя чудесно питие, а той ей сега ще дойде, ще видиш.
Стигнаха до хубавия салон и Сафи си позволи да се наслади на красивата сцена, преди да поведе Джунипър до килима пред камината. Побутна най-голямата цепеница, докато сестра й вадеше табакерата си от джоба.
Огънят се разискри и Сафи потръпна. Изправи се, върна ръжена на мястото му и изтупа ръце, въпреки че си бяха съвсем чисти. Джунипър драсна клечка кибрит и дръпна силно от цигарата.
— Косата ти — тихо отбеляза Сафи.
— Подстригах я.
— Ами харесва ми.
Усмихнаха се една на друга — Джунипър малко плашливо, или поне така се стори на Сафи. Но в това, разбира се, нямаше логика. Джунипър не се притесняваше. Сафи се престори, че не я гледа, докато сестра й обхвана кръста си с ръка и продължи да пуши.
„Лондон — искаше да каже Сафи, — била си в Лондон! Разкажи ми! Нарисувай ми картините с думи, за да си ги представя и да знам всичко, което знаеш и ти. Танцува ли? Поседя ли до езерото Сърпентайн? Влюби ли се?“ Въпросите се нижеха един след друг, умоляваха да бъдат зададени, но Сафи не продума. Вместо това стоеше като пълна глупачка, огънят топлеше лицето й и минутите се нижеха. Съзнаваше, че е нелепо, Пърси щеше да се върне всеки момент и повече нямаше да има възможност да говори с Джунипър. Трябваше просто да я заговори веднага и да опита директно: „Разкажи ми за него, скъпа, разкажи ми за Том и за плановете ви“. В крайна сметка това беше Джунипър, скъпата й по-малка сестричка. Можеха да си говорят за всичко. И въпреки това. Сафи си помисли за написаното в дневника на сестра си и бузите й пламнаха.
— Боже, как може да съм толкова небрежна! Дай си палтото — каза тя. Застана зад сестра си като камериерка, измъкна от ръкава първо едната й ръка, после, след като Джунипър прехвърли цигарата си, измъкна и другата, смъкна кафявото палто от слабичките рамене и го занесе на стола до картината на Констабъл. Не беше добре да капе върху пода, но нямаше време за друго. Посуети се, изпъна плата и забеляза закърпения подгъв, чудейки се на собствената си мълчаливост. Укори се, задето не можеше да изрече и най-обикновени въпроси, като че ли младата жена пред нея й беше чужда. Това беше Джунипър, за бога, най-сетне си беше у дома и сигурно криеше много важна тайна.