Джунипър не продумваше, лицето й беше безизразно.
Сафи погледна към вратата — Пърси щеше да знае какво да правят. Пърси винаги знаеше.
— Шшшт — каза тя, — шшшт.
Но го каза по-скоро на себе си, отколкото на Джунипър, която вече не я слушаше.
Седнаха в единия край на шезлонга и зачакаха. В огнището пращеше огън, по камъните пробягваше вятър, дъждът шибаше стъклата. Сякаш бяха минали сто години. После на вратата се появи Пърси. Беше тичала и държеше в ръка грейката.
— Стори ми се, че чух писък… — Закова се на място и забеляза, че Джунипър е разсъблечена. — Какво става? Какво се е случило?
Сафи посочи окървавената блуза и каза със зловеща бодрост:
— Ела и ми помогни, Пърси. Джунипър е пътувала цял ден и мисля, че трябва да й предложим една топла вана.
Пърси кимна, двете застанаха от двете страни на малката си сестра и я поведоха към вратата.
Стаята се успокои в тяхно отсъствие, камъните си зашепнаха.
Разхлабеният капак се откачи от пантата си, но никой не забеляза.
— Тя спи ли?
— Да.
Пърси въздъхна облекчено и влезе по-навътре в мансардата, за да погледне към мястото, където лежеше малката им сестра. Спря до стола на Сафи.
— Каза ли нещо?
— Не много. Помни, че е била във влака, после в автобуса, но той спрял и тя коленичила отстрани на пътя. Следващото, което помни, било, че крачи по алеята, почти е стигнала вратата и крайниците й са изтръпнали. Както става… знаеш, след това.
Пърси знаеше. Пресегна се и плъзна два пръста покрай косата на Джунипър към бузата й. Сестричката им изглеждаше толкова мъничка, толкова безпомощна и безвредна, когато спеше.
— Не я буди.
— Няма голяма вероятност да се събуди — посочи Пърси към шишенцето с хапчета на нощното шкафче.
— Преоблякла си се — отбеляза Сафи и подръпна крачола на панталона на Пърси.
— Да.
— Излизаш?
Пърси кимна кратко. Ако Джунипър беше слязла от автобуса, но е намерила пътя за дома, най-вероятно това означаваше, че каквото и да е предизвикало загубата на паметта й, причината за кръвта по дрехите й е някъде близо до замъка. Което означаваше, че Пърси трябва незабавно да провери, да вземе фенерче, да тръгне по алеята и да види какво ще намери. Отказваше да гадае — знаеше само, че е неин дълг да го махне. Честно казано, беше признателна за задачата си. Една стабилна и ясна цел щеше да й помогне да овладее страховете си и да попречи на въображението й да се вихри неконтролируемо. Положението и бездруго беше тревожно. Сведе поглед към главата на Сафи, към красивите й къдрици и се намръщи.
— Обещай ми, че докато се върна, ще направиш нещо — каза, — а няма само да седиш тук и да се тревожиш…
— Но, Пърси…
— Говоря сериозно, Сафи. Тя ще спи с часове. Слез долу, напиши нещо. Занимай мозъка си с нещо. Не трябва да се паникьосваме.
Сафи се пресегна и преплети пръсти с тези на Пърси.
— А ти внимавай с господин Потс. И дръж фенерчето ниско долу. Знаеш го какъв е по време на затъмнение.
— Добре.
— Пази се и от германците, Пърси. Внимавай.
Пърси дръпна ръката си, смекчи въздействието на жеста, като пъхна и двете си ръце в джобовете, и отговори сухо:
— В такава нощ? Ако имат капка разум, ще си стоят на топло в леглата.
Сафи се помъчи да се усмихне, но не успя. Пък и кой да я вини? В стаята беше пълно със стари привидения. Пърси овладя една тръпка и се запъти към вратата с думите:
— Добре, ще…
— Помниш ли, когато спяхме тук, Пърси?
Пърси спря, потърси цигарата, която си беше свила по-рано.
— Смътно.
— Беше хубаво, нали? Ние двете.
— Доколкото помня, ти нямаше търпение да слезеш долу.
Сега вече Сафи наистина се усмихна, но печално. Избегна погледа на Пърси и прикова своя върху Джунипър.
— Все бързах. Да порасна. Да се махна.
Пърси усети болка в гърдите. Стегна се, за да преодолее порива на чувството. Не искаше да си спомня каква беше близначката й като момиче, преди татко да я пречупи, когато имаше дарба и мечти, и всички шансове да ги осъществи. Вече не. Никога, ако зависеше от нея. Беше твърде болезнено.