Затвори портата зад себе си, преметна платнения си чувал през рамо и закрачи по алеята. Боже, каква тъмница! Едно е затъмнението в Лондон, но в провинцията и в това ужасно време, затъмнило всички звезди, беше тъмно като в рог. От дясната му страна се извисяваше нещо, някак по-черно от останалото, така че вероятно това беше гората Кардейкър. Беше излязъл вятър и върховете на дърветата скърцаха със зъби, докато той се взираше към тях. Том потръпна, извърна се и се замисли за Джунипър, която го очакваше в топлия замък на сухо.
Продължи да върви, пристъпвайки с мокрите си нозе. Зави, мина по някакъв мост, под който бушуваше водата, а алеята продължаваше.
Просветна накъсана светкавица и Том застина на място смаян. Беше величествено. Светът се окъпа в сребристобяла светлина — огромният вълнист горски масив, светлият каменен замък горе на хълма, лъкатушещата алея, която се прокрадваше напред през тръпнещите поля, — после отново неравномерно потъна в мрак. Останаха следи от осветената картина, като фотографски негатив, и така Том разбра, че не е сам в тъмната и мокра нощ. Още някой, слабичка, но някак мъжка фигура, крачеше по алеята пред него.
Том разсеяно се запита кой ли още е дръзнал да излезе в такава нощ, дали не е друг гост, когото очакват в замъка, закъснял като него, възпрян от дъжда. Тази мисъл го ободри и той се зачуди дали да не извика другия човек — със сигурност щеше да е по-добре да пристигне заедно с другия закъснял, нали?, — но убийствено силна гръмотевица го накара да се откаже. Продължи да върви, вперил поглед в мрака там, където знаеше, че се намира замъкът.
Том го забеляза едва когато приближи — мъничък релеф и тъмното. Намръщи се, примигна и разбра, че не си въобразява. Пред него имаше неголям правоъгълник златиста светлина — пролука в стената на гората. Представи си, че там е Джунипър като русалка от стара приказка и държи фенер, за да покаже на любимия си пътя в бурята. Изпълнен с пламенна решителност, Том закрачи натам.
Докато Пърси и Том се изкачват в дъжда, вътре в замъка Милдърхърст всичко е спокойно. Високо в таванската мансарда Джунипър сънува мрачни сънища, долу в хубавия салон сестра й Сафи се е излегнала на шезлонга и се унася. Зад нея е стаята с пращящия огън, пред нея — една врата се отваря и отзад се вижда пикник край езерото. Прекрасен ден в късната пролет на 1922 година, по-топъл от очакваното, а небето е синьо като фино венецианско стъкло. Хората са плували и сега седят по одеялата, пият коктейли и хапват вкусни сандвичи.
Няколко младежи се отделят и Сафи ги следва насън, наблюдава по-конкретно една млада двойка отзад — момчето, което се казва Матю, и красивото момиче на шестнайсет години, което се казва Серафин. Познават се от деца, той е семеен приятел на странните й братовчеди от север и поради това татко го допуска. През годините двамата са се гонили през безброй поля, ловили са много пъстърва в потока, седели са ококорени до огромните огньове, които всяка година палят по жътва, обаче нещо помежду им се е променило. Този път тя губи ума и дума в негово присъствие, усеща го да я наблюдава с натежал от намерение поглед, усеща бузите си да пламват в отговор. Откакто е пристигнал, не са си разменили повече от три думи.
Групата, подир която вървят двамата, спира, с разточително нехайство простират одеяла под дърветата, изваждат отнякъде малка хавайска китара, палят цигари, подемат оживен разговор, а тя и той остават по-настрани. Нито си говорят, нито се поглеждат. Седят, преструват се на заинтригувани от небето, птиците, играта на слънцето по листата, а мислят само за няколкото сантиметра между нейното коляно и неговото бедро. За електричеството, изпълнило пространството. Вятърът шепти, листата въртеливо се спускат към земята, някъде пее скорец…
Тя ахва. Закрива уста с ръка, да не би някой друг да забележи.
Върховете на пръстите му са докоснали ръката й. Толкова лекичко, че надали би усетила, ако вниманието й не бе насочено с математическа точност към разстоянието помежду им, към тази спираща дъха близост… В този миг сънуващата жена се слива с по-младата си същност. Вече не наблюдава влюбените отдалече, а седи с кръстосани крака на одеялото, протегнала ръка назад, и сърцето й бие в гърдите с цялата непорочна радост и очаквания на младостта.
Сафи не се осмелява да погледне към Матю. Бързо оглежда групата, смаяна, че явно никой друг не забелязва какво се случва, че светът продължава да клати своето махало и всичко е различно, а сякаш нищо наоколо не се е променило.
Тогава тя свежда поглед, плъзга го по ръката си, покрай китката и към другата ръка, на която се е облегнала. Ето там. Върховете на пръстите му. Неговата кожа върху нейната.